Дуглас Хьюлик - За честта на крадеца

А в такива обстоятелства подозренията можеха да се насочат към кого ли не — дори към хора като мен, чиято задача беше да търсят истината в мълвата и да разкриват чужди доносници.

— И колко високо шепнат? — попитах.

— Засега тихичко.

— Знаеш ли откъде е тръгнала приказката?

Мендрос вдигна рамене.

— Някой подхвърлил, че някой друг казал за чичо си, дето познавал „кръцльо“, който пък чул зетя си да говори с някакъв си…

— Това не е тихичко — възразих и малко ми олекна. — Това си е почти пълна тишина.

— Наричай го както си щеш, но се шепне вече два дена. Познаваш ме — ако нещо се говори толкова дълго на улицата, аз ти го предавам.

Кимнах, за да покажа, че ценя услугите му, и най-сетне лапнах парчето портокал. Тих или не, слухът можеше да пропълзи чак до Нико. Ако той се разбеснееше, това щеше да се отрази зле на всичко, включително на моето спокойствие. И най-вече на изгодата от занаята.

— Чувал ли си да се мъти нещо голямо?

— Не — отрече Мендрос.

— А да са намирали трупа на някой по-важен човек?

— И това не съм чувал.

— Аз също. Затова си мисля, че в слуха няма нищо вярно. Твърде трудно е да си наемеш слухар, затова никой не ги прахосва за дреболии. Доколкото знам, засега се въртят само дребни далаверки. Няма причина слухар да направи нещо, с което да се издаде.

— Ами ако е допуснал мъничка грешчица и за нея е започнало да се разчува? — подсети ме Мендрос.

— Когато някой стане доносник, не си позволява и мънички грешчици. Не забравяй, че говорим за бандата на Нико — ако край него се навърта шпионин с поне малко мозък в главата, ще внимава да не изтърве нещо. Самият аз слухтя в полза на Нико, но като си помисля, че трябва да му кажа това, чак изтръпвам.

Мендрос обмисли думите ми и пак сви рамене.

— Ти си знаеш най-добре.

Така си беше, но и Мендрос беше прав в едно — не можех просто да се престоря на глух. Зареях поглед из пазара и стигнах до решение.

— Може да е нищо, а може и да е уловка — казах и си хапнах още едно парченце портокал. — Нищо чудно някой да използва това като повод, за да разчисти стари сметки. — Или пък да се домогне до повечко власт. Ако в бандата настъпи бъркотия, за други ще е чудесен шанс да заграбят територия. — Ти ще пуснеш мълвата, че слуховете са щуротия. Ако стихнат, добре. Ако продължават, ще ми кажеш.

Надявах се от все сърце слуховете да изчезнат, иначе би се наложило аз да търся кой стои зад тях, преди да са стигнали до ушите на Нико.

— Ще видя какво мога да направя.

Докато си дояждах закуската, изслушах останалите новини на Мендрос. За някои си струваше да помисля, но реших да пренебрегна повечето. По улиците не се случваше нищо особено.

Накрая се погрижих да си избърша ръцете с кърпата, която Мендрос бе провесил отстрани на сергията.

— Поздрави Риза от мен — казах му, докато подмятах фурма в шепата си.

Той кимна доволно, че съм проявил уважение към съпругата му, и отстъпи крачка назад. Метнах фурмата по него и за малко не го улучих.

— И следващия път да не си посмял да дадеш по-малко! — изръмжах му така, че да ме чуят наоколо.

Мендрос сгуши глава в раменете си и запелтечи оправдания, а аз се отдалечих напето. Щом излязохме от пазара, престанах да вървя като пуяк и едва затътрих крака. Деган се прозя и се почеса по брадичката.

— Имаш ли още работа?

Погледнах небето. Слънцето си се издигаше нахално - бяха минали почти четири часа от изгрева. Копнеех да се тръшна на тъмно, но трябваше да се видя с още един човек и сега беше моментът да го направя.

— Да, имам.

— Аз трябвам ли ти?

— Не.

— Добре. Защото така и така няма да дойда с тебе.

— Хъм… Може би все пак ми трябваш.

— Не ти провървя.

Без повече приказки Деган се провря в гъмжилото и тръгна към дома си. Кълна се, че го чувах как си подсвирква. Ама че гадняр…

Позяпах го и се запътих в обратната посока. Налагаше се да поговоря с един човек за едно листче хартия.

Балдезар беше „драскач“, тоест можеше да чете и да пише на стари наречия и чужди езици, както и да прави копия или фалшификати на документи — според нуждите на клиента. Освен това беше майстор, който притежаваше писмовна работилница в квартал, съседен на моя. И то голяма работилница с десетина калфи и чираци, трудещи се под придирчивия му поглед. Балдезар никога не би продал съдържанието на поверена му книжнина, но охотно копираше каквото му донесеш… или го подправяше, ако поискаш.

Влязох в светлата оживена работилница. И прозорците, и плъзгащите се капаци на покрива бяха отворени, за да влиза свободно светлината на утрото. Основното помещение беше запълнено с високи наклонени бюра. На повечето се виждаха закрепени страници, а до тях — копия, по които се работеше. Но на някои имаше истински творения. Пред тези бюра заставаха най-изкусните писари и илюстратори. Всяка страница, всеки ред бяха продължаваща история, същинско произведение на изкуството.