Дуглас Хьюлик - За честта на крадеца

Жената огледа мен и Деган от главите до петите и явно не остана впечатлена. Не можех да я виня за това. Дори да не бяхме прекарали тежка нощ, пак се съмнявах, че някой би ни допуснал да припарим до Външния имперски двор, камо ли пък до кухните му.

— Хъ! — изсумтя жената и се отдалечи.

Деган загреба шепа планински ягоди и лапна една.

— Дрот, струва ми се, че нашият господар — помощникът на главния готвач, би харесал много тези плодове. Убеден съм, че биха влизали леко и приятно в тройно благословеното гърло на величеството.

— В много лош момент цъфнахте — промърмори Мендрос. — Малко оставаше да я залъжа.

Махнах нехайно с ръка и пристъпих към търговеца така, че между нас имаше само чувалче с фурми.

— Аз ще ти дам двете проклети сови, които щеше да спечелиш от нея.

— Четири. Освен това си подранил.

— Три. Да, подраних.

— Почакай тук. Още не бях готов за тебе.

Мендрос се пъхна под навеса на сергията и започна много видимо за околните да ровичка нещо там. Аз се забавлявах, като подхвърлях фурми на две хлапета. Деган дъвчеше и наблюдаваше гъмжилото наоколо.

— Търговията не върви добре — оплака се Мендрос и плъзна малка кесия иззад чувалчето.

Докато я вземах, се погрижих всички сродници, които се навъртаха наблизо, да видят какво правя.

— На всички им е трудно — уверих търговеца достатъчно високо. — Нищо лично, но…

Мендрос пак се намръщи престорено.

— Да, да, знам. Такава е уговорката.

И се изплю встрани от сергията. Но в кесийката имаше не монети, а костилки и ситни камъчета. Разигравахме фалшивото плащане за закрила заради любопитковците. Мендрос всъщност беше „ухо“ и работеше за мен.

Засмях се на представлението, което изнасяше, и опитах фурми от друго чувалче. Не забелязах някой да се застоява край съседните сергии по-дълго от обичайното и кимнах сдържано на търговеца, сякаш одобрявах фурмите. Той се наведе напред, уж за да подреди по-добре купчинка портокали, и каза, почти без да мърда устните си:

— Никодемус иска да те види.

— Защо?

Мендрос завъртя глава и отдели един портокал настрана.

— Не знам. Само чух, че те вика.

— Спешно ли е?

Той сви рамене едва доловимо.

Замислих се. Нико би могъл да ме вика за какво ли не — да надуши какво се крие зад някакъв слух или за да ми възложи нова работа. Но каквото и да искаше, щеше да ме отдалечи от целта — леглото у дома, към което се стремях отчаяно.

Въздъхнах и си взех портокал. Имах нужда от сън. Тази сутрин не исках да тичам нито подир слухове, нито подир някой друг сродник.

— А дали е важно?

— Не знам.

— Добре де…

Срязах кората на портокала с нокътя на палеца си. Силната сладка миризма погъделичка ноздрите ми.

— Предай отговора ми — трябва да изясня нещо тази сутрин. Ще отида при него довечера, щом разбера какво се мъти.

Не беше най-уместният отговор и нямаше да спечеля благоразположението на Нико, но поне можех да замажа положението, преди да потропам на вратата му.

Мендрос кимна примирено, сякаш преглъщаше загубата на още един портокал. Това означаваше: „Ще предам думите ти“. Постарах се да прикрия усмивката си. Мендрос си бе сбъркал призванието — трябвало е да стане уличен актьор.

— Има ли нещо друго?

— Някаква шумотевица в Десетте пътя.

Изсумтях.

— В Десетте пътя винаги има някаква шумотевица. — В онзи западнал квартал никой нямаше господство. Нико въртеше дребни далаверки там, но същото можеше да се каже за още неколцина главатари. — Я да видим дали ще позная — две банди са се счепкали за територия и някой от клиентите на Нико е пострадал в бъркотията. И сега клиентът се жалва, че не получава защитата, за която си е платил.

Мендрос застина насред пренареждането на плодовете и се вторачи в мен.

— Нямало е клане между банди, но иначе позна. Защо ли си губя времето да ти казвам тези неща, щом вече ги знаеш?

Подсмихнах се лукаво. Преди години се бях подвизавал в Десетте пътя и знаех как върви животът там.

Отделих парченце от портокала и по дланта ми се стече сок.

— Друго има ли?

Мендрос се зае с купчинка фурми.

— Дочух да шепнат — сниши глас съвсем, — че някой снася за Нико.

Застинах с парчето портокал пред устата си, която изведнъж пресъхна.

— Снася значи…

Това не беше добре. Никой не обича шпиони, но Нико направо полудяваше от тях. Стигаше дори намек, че друг главатар има свой човек около него, та Нико да изпадне в бяс. И тогава късаше и ръфаше всичко наоколо, докато не откриеше такъв тип, ако ще да скалъпваше доказателствата само от слухове и подозрения.