Дейвид Балдачи - Довършителката

Спуснах очи надолу към дрехите си, мръсни и парцаливи. Наистина не заслужавах да ме пускат в този прекрасен дом. Не бях достойна да се возя в елегантната карета. Бях твърде мърлява, за да се кача дори на един от прекрасните Слепове, които я теглеха.

Смутено потърках едно петно на бузата си, останало въпреки миенето. Хрумна ми, че носът ми изглежда смешно. Очите ми също не бяха еднакви, едното малко по-голямо и по-високо поставено от другото. На тази светлина ирисите им изглеждаха по-скоро пъстри, отколкото сини.

Отворих уста и прокарах пръст по зъбите си. Мама правеше така, когато бях Младок. Прескачаше дупките, останали след падането на млечните ми зъби, и продължаваше нататък. Беше го превърнала в игра, съпроводена с песничка. Още помнех някои от думите.

Джон ме потегли за ръкава. Погледнах надолу към чистото му лице и споменът избледня в съзнанието ми.

– Готов съм, Вега – каза той. Страхът му явно бе изчезнал, заместен от нещо още по-могъщо. – Можем ли вече да ядем?

Уилям ни чакаше отвън пред вратата. Все още засрамена от вида си, бях свела очи, докато вървяхме след него по друг дълъг коридор, но все пак не устоях на изкушението да хвърля някой и друг поглед. Чудех се колко ли е голям домът на Моригон.

Най-сетне стигнахме до трапезарията и той ни въведе вътре с думите:

– Гостите за вечеря са тук, мадам.

Помещението беше около шест метра дълго и осем широко, далеч по-просторно от нашата стая в Общежитието, където половин дузина Уъгове спяха заедно върху тесните си, корави нарове, от които винаги се събуждах с болки в гърба и схваната шия. Представих си, че домакинята ни вероятно спи върху нещо много по-комфортно и се събужда наистина отпочинала.

По средата имаше дълга маса, а над нея – искрящ полилей, направен сякаш от стотици късчета кристал. Край едната стена, в каменна камина, пламтеше буен огън. Още щом доближих до него, усетих как студът и умората напускат костите ми.

Моригон вече бе седнала и свалила наметката си, оставайки по снежнобяла туника.

– Заповядайте, настанявайте се – покани ни тя с приятен глас.

Така и сторихме, макар аз още да не смеех да я погледна от смущение. Никога няма да забравя какво се случи след това.

Отнякъде се появи Женска, облечена в акуратна черна рокля и бяла престилка, и постави пред мен чиния, от която се вдигаше пара.

– Малко гореща супа помага в хладна нощ като тази – каза домакинята ни. Същата Женска постави чинии пред нея и Джон. Моригон взе лъжицата си и започна да се храни.

В Общежитието прибори по принцип нямаше, но родителите ни ги ползваха, тъй че брат ми и аз знаехме как да си служим с тях. Е, малко бяхме позабравили, което си пролича веднага, щом разлях част от супата върху масата.

Вдигнах ужасено глава, но Женската, която ни прислужваше, просто пристъпи напред и я попи с кърпа.

След супата дойдоха сирена, хлябове и салати. След тях – месо от Крет, което се топеше в устата, заедно с топли задушени зеленчуци, прекрасни на вид и още повече – на вкус. Подобни неща рядко стигаха до Общежитието. Понякога получавахме един-два картофа или шепа грах, но това беше всичко. Бях виждала царевица, натоварена в каруците на Фермерите, но не и в чиния пред себе си. Наблюдавах внимателно Моригон, за да разбера как се яде.

Лицето на Джон бе приведено толкова ниско над масата, че почти не се виждаше как храната изчезва в устата му. В един момент Моригон трябваше внимателно да му покаже, че не е правилно да изгризва целите царевични кочани, а само зърната им. Той обаче не се притесни особено, а просто продължи да тъпче бузи.

Мъжките си оставаха Мъжки.

Впрочем аз също се наядох до пръсване, а после хапнах и още малко, в случай че сънувам и чувството за ситост изчезне веднага щом се събудя. След основното дойдоха блюда със зрели плодове и сладкиши, каквито бях виждала в магазина на Хърман Хелвит, но не бях и мечтала, че някога ще опитам. Видях как Джон тайно мушна няколко в джоба си. Мисля, че Моригон също го забеляза, но не каза нищо.

Когато не можехме да поберем нито хапка повече, се облегнахме назад на столовете и аз се потупах по издутия корем. През всичките си Сесии не се бях наяждала така. По цялото ми тяло се разливаше топло, сънливо доволство.

– Желаете ли да ви почерпя още нещо? – попита Моригон.