Дейвид Балдачи - Довършителката

Обърнах се към Моригон, която ме наблюдаваше внимателно.

– Домът ви е много красив – казах, запъвайки се. – Веднъж го видях на минаване оттук.

– Скоро ли беше това?

– Не, още бях Младок. Разхождахме се с баща ми.

– Благодаря ти – кимна тя, сякаш облекчена от отговора ми. – Наистина е чудесно място за живеене. – Тя погледна към Джон, който така се бе свил в ъгъла на седалката, че почти се сливаше с възглавниците. – Става вече късно. Ще вечеряме и след това ще обсъдим въпросите на спокойствие.

Последното ме удиви. Какви въпроси можеше да обсъжда тя с прости Уъгове като нас?

Каретата спря и ние слязохме – първо тя, после аз, а колкото до Джон, наложи се почти насила да го изтръгна от седалката.

Къщата бе голяма и разкошна. В сравнение с останалото, което можеше да се види в Горчилище, приличаше на кристална ваза, поставена насред сметище. Беше построена от камък, тухли и дърво, но не струпани както дойде, а съчетани по възможно най-съвършения начин. Масивната входна врата бе дебела колкото ширината на дланта ми. Когато я наближихме, тя се отвори сама. Сепнах се, макар и кованите порти на двора да бяха сторили същото.

Отвътре се появи Уъг, когото бях срещала веднъж в село, но не знаех името му. Той се поклони на Моригон и след това ни поведе по дълъг коридор, озарен от бронзови светилници по стените. По тях имаше също истински картини и огледало в метална рамка, украсена с извити фигури на разни същества.

Самите стени бяха от камък, но иззидани така, че не се виждаха никакви фуги. Краката потъваха в дебели килими, сияещи в прекрасни багри. Подминахме няколко стаи. Вратата на една от тях бе открехната и през нея се виждаха високи до тавана шкафове, пълни с книги, и огромна камина с пламтящ в нея огън. Тя бе изработена от материал, за който бях чувала, че се нарича мрамор. Моригон явно наистина не си знаеше парите.

По-нататък в ъгъла стояха потъмнели доспехи, по-високи от мен.

– Ще започнем ли да правим такива, за да се браним от Кръвниците? – попитах, впечатлена от изработката им.

Моригон ме погледна много по-изпитателно, отколкото смятах, че заслужава невинният ми въпрос.

– Мисля, че засега Стената ще ни бъде достатъчна, Вега.

Щом стигнахме края на коридора, тя хвърли едно око на недотам чистата ни външност и каза:

– Уилям ще ви покаже къде хм... да се поосвежите, преди да седнем на масата.

Уилям очевидно бе името на Уъга, който ни съпровождаше – нисък и охранен, с кожа също толкова гладка и безупречна, колкото и дрехите му. Той ни даде знак да го последваме, докато Моригон се отдалечи към трапезарията.

Стигнахме до една врата, но аз само стоях в недоумение, без да знам какво да правя. Тогава той я отвори и каза:

– Левият кран е за топлата вода, десният – за студената. Мястото за лични нужди е там, където изглежда, че е – добави, като посочи нещо като седалка край една от стените. Яденето изстива, тъй че побързайте. – И като ни побутна енергично по гърбовете, затвори вратата след нас.

Стаята беше малка и добре осветена. От едната страна имаше бяла порцеланова мивка с чифт кранове, а в другия й край бе мястото, където можеше да седиш или стоиш прав, вършейки личните си нужди, както се бе изразил Уилям. Почуках по стената. Беше покрита с фаянс – още едно нещо, познато ми от Комините.

В Общежитието нуждите обичайно се облекчаваха в дървения клозет в задния двор. Непосредствено до него бяха тръбите за миене, от които в повечето случаи едва църцореха тънки, ледени струйки.

Тук до мивката бяха подредени пухкави кърпи и уханни калъпи сапун. Веднъж бях видяла такъв в Болницата. Повечето Уъгове ползваха сапун на прах, който можеше да се купи евтино от бакалницата на Главната.

Джон изглеждаше твърде стъписан, затова реших да започна първа. Пристъпих към мивката и завъртях левия кран. Водата рукна веднага на обилна струя. Пъхнах ръце под нея. Тя бе топла! Взех сапун и натърках ръце си. Образува се гъста пяна. Щом привърших с тях, измих и изплакнах и лицето си. След кратко колебание грабнах една от кърпите и се подсуших.

После дадох знак и на брат си да стори същото.

Оставяйки кърпата, забелязах, че по нея са останали сивкави петна. Цялата пламнах от срам, задето съм изцапала нещо толкова прекрасно, при това принадлежащо на Моригон.

Докато Джон се плискаше на мивката, аз се обърнах към окаченото над нея огледало. Собственото ми отражение се взираше обратно в мен. Не го бях виждала от доста време и не останах възхитена от гледката. Лицето ми бе малко по-чисто заради водата и сапуна, но косата ми стърчеше на всички страни, безформена като свраче гнездо. Трябваше скоро да се подкастря.