Дейвид Балдачи - Довършителката

– Какво става с вечерята днес? – попитах.

Луун ме изгледа така, сякаш съм се побъркала.

– Що за въпрос след всичко, което чухме на сутрешното събрание? Че Кръвниците идват да ни избият, да изядат Младоците ни? Кой може да мисли за ядене в такъв момент?

– Аз мога – сопнах се, усещайки куркането на червата си. – Чудни бойци ще бъдем на празен стомах, няма що. – Погледнах Клетъс и видях, че брадичката му лъщи от мазнина и по нея са полепнали трохи. – Ти май си похапнал, а? – рекох сърдито.

Хестия понечи да се надигне от стола си, явно за да отиде в кухнята, но Луун я удържа властно за лакътя.

– Ти си Женска. Сядай на мястото си.

Тя безропотно се подчини.

Нямаше какво да сторя, затова улових Джон за ръка и го изведох отново навън, като затръшнах вратата подире ни. На улицата още имаше групички от разговарящи Уъгове. Двамата намерихме уединено кътче и приседнахме. С падането на нощта ставаше хладно, а аз чувствах цялото си тяло изтръпнало от напрежение и умора.

– За Кръвниците ли мислиш? – попита Джон, опрял брадичка върху кокалестите си колене.

Аз кимнах.

– Защо искат да ни нападат?

– Нали чу Тансий. Просто са зли. Като диви зверове, само че по-умни.

– Но той каза, че ходели на два крака, също като нас. Ами ако вече са тук?

– Моригон щеше да знае. Тя умее да вижда неща. – Наистина бях убедена в това, макар и да не вярвах, че Кръвниците се канят да ни нападат. Говореше се, че тя притежава тази дарба още от раждането си, както и майка и преди нея.

Джон обаче не изглеждаше успокоен.

– Значи трябва да построим стена, така ли?

– Явно няма друг начин – отвърнах неуверено, защото не ми беше ясно как всъщност ще стане това.

– Около цяло Мочурище? Доста време ще отнеме.

– Уъговете умеят да работят здраво – казах. – Няма да е толкова дълго, колкото си мислиш.

– А какво ще правя аз? Нищо не разбирам от строителство.

– Затова пък си умен. Все ще има с какво да помогнеш.

– Страх ме е, Вега.

– Мен също – прегърнах го през раменете. – Но страхът е едно, а бездействието – друго. Ако сме сплотени, всичко ще бъде наред. Кръвниците няма да ни докопат.

– Обещаваш ли? – попита плахо той.

Поколебах се. В Горчилище обещанията бяха сериозно нещо и не се даваха току-така. Но тъй като не вярвах в самото съществуване на Кръвниците, реших, че спокойно мога да дам гаранция, че няма да се появят и да ни разкъсат.

– Обещавам – казах.

Извадих тенекиената кутия от джоба си и му я подадох. Вътре имаше малко храна, която пазех за утрешната си закуска, но явно щях да се простя с нея.

– Ето, вземи да похапнеш.

– Ами ти?

– Вече ядох в Комините, не съм гладна.

Това беше лъжа, но по-важното бе той да е сит.

Замръзнах, когато видях приближаващата иззад ъгъла карета, с Богъл на капрата. Тя спря точно пред нас. Въпреки хладното време хълбоците на Слеповете лъщяха от пот – явно доста ги бяха пришпорвали. Вратичката се отвори и аз очаквах да видя Тансий, но вместо него отвътре се появи Моригон.

Двамата с Джон побързахме да станем на крака. Изглеждаше непочтително да седим в нейно присъствие. Тя носеше червена наметка върху бялата си туника, която напълно подхождаше на кървавия цвят на косата и. Щом видя оскъдните залъци в ръцете на Джон, по бузите и плъзна руменина.

– Искате ли да дойдете с мен у дома и да ми направите компания за вечеря?

Ние само стояхме стъписано.

– Хайде, заповядайте, за мен ще бъде чест и удоволствие. – Тя ни даде знак да се качим в каретата и ние го сторихме, пред удивените погледи на многобройните Уъгове наоколо. Сред тях мярнах и Клетъс Луун, който ме зяпаше злобно.

Вече веднъж бяхме влизали в каретата заедно с Тансий, но почудата ни пред богатата тапицерия и украса явно още личеше.

– Красиво е изработена, нали? – попита Моригон с усмивка.

Богъл замахна с камшика и Слеповете потеглиха. Беше невероятно колко бързо и плавно се движехме. Погледнах навън през осветения с фенер прозорец и видях Горчилище да се плъзга покрай нас, докато копитата чаткаха в идеален синхрон.

Моригон рядко се появяваше сред Уъговете и те не знаеха много за нея, но мястото на дома й, в северния край на селото, бе добре известно. Той се намираше зад висока стена и преди много Сесии, по време на една разходка, аз дори бях успяла да зърна къщата през отворените порти.

Ето че сега отново се озовахме пред тях и те по някакъв начин се отвориха от само себе си, за да ни пропуснат. Под колелата заскърца чакъл и мярнах извитата буква М върху крилата от ковано желязо.