Дейвид Балдачи - Довършителката

Погледнах я, едновременно учудено и засрамено.

– Не, мисля, че това беше достатъчно. Благодарим за великолепната вечеря – побързах да добавя.

– Тогава да отидем в библиотеката.

Последвахме я по коридора. Възхищавах се на начина, по който вървеше – толкова висока, стройна и елегантна. Усетих, че неволно се мъча да имитирам походката и. На пода в един от ъглите стоеше масивен часовник, който удари кръгъл час точно когато минавахме покрай него. Джон и аз подскочихме. Повечето Уъгове изобщо нямаха часовници, да не говорим за такива с махало.

Влязохме в библиотеката, където огънят още гореше. Аз се настаних срещу Моригон. Усещах как клепачите ми натежават от топлината и обилната храна.

Брат ми не седна, а се залови да обикаля наоколо, зяпайки нагоре към книгите.

Тя го наблюдаваше с любопитство.

– Той много обича да чете – почувствах се длъжна да поясня, – но в училището нямат достатъчно книги.

– О, тогава вземи си оттук колкото искаш, Джон – каза Моригон. Той я изгледа невярващо. – Наистина, вземи си които книги пожелаеш. И без това съм ги чела всичките.

– Прочели сте всички тези книги? – възкликнах.

Тя кимна.

– Родителите ми насърчаваха четенето от ранна възраст. – Тя обгърна с жест помещението. – Все пак съм отрасла тук. Нима не знаеше?

– Никой в Горчилище не знае много за вас – отвърнах искрено. – Известна сте като единствената Женска – член на Съвета, разбира се, и Уъговете ви виждат от време на време из село, но това е всичко.

– И дори родителите ви у дома не са разговаряли за моите родители?

– Не си спомням за такъв случай, не – поклатих неловко глава, защото ми се струваше, че я засягам със своята неинформираност.

– Дядо ми беше председател на Съвета преди Тансий. Разбира се, оттогава са минали много Сесии. Всъщност те служеха заедно с твоя дядо, Вега.

Изправих се в стола и цялата ми сънливост се изпари.

– Моят дядо е бил член на Съвета?

– Да, навремето. Но го напусна преди... в общи линии, преди своята...

– Случка – довърших вместо нея. И за пореден път си спомних думите, изречени от Кроун в къщата на Куентин. Дали Съветът просто не ползваше този термин, за да замаже очите на Уъговете всеки път, когато някой изчезне? И ако е така, къде всъщност бе дядо ми?

– Именно – отвърна тя. – Нима не си знаела това за Върджил?

Смръщих чело. Поначало бях невежа относно своето родно място и историята на семейството си. А не исках да не е така. Погледнах към Джон. Той бе смъкнал към дузина книги от рафтовете и сякаш се опитваше да ги чете всичките наведнъж.

– Никога не са ми разправяли много за Горчилище – рекох, оправдавайки се. – Но съм любопитна да науча.

– Обучението днес не е такова, каквото беше – отвърна примирено тя. – Когато бях на вашата възраст, се преподаваха повече неща. И това ме натъжава.

– Мен също. Какви например?

– Например за Алвис Алкумус, който основал Горчилище много отдавна, преди петстотин или повече Сесии.

– Да, знаем за него. Но откъде е дошъл? И щом е основал селото, значи то не е съществувало по-рано и той трябва да се е появил от другаде, нали? – Вече бях задавала този въпрос по време на Обучение, но не бях получила отговор. Не само на него, но и на още много други въпроси. Положително са се радвали да се отърват от мен, когато съм навършила дванайсет Сесии и Обучението ми официално е приключило. Моригон ме погледна неуверено.

– Това не е съвсем ясно. Някои казват, че един ден просто се материализирал от нищото.

– Значи нещо като Случка, но наобратно? – обади се Джон.

И двете се обърнахме към него. Той седеше на пода, разтворил книга, озаглавена „Ловните навици на Джабитите“. Понеже наскоро ги бях изпитала върху собствения си гръб, леко ми призля.

– Какво знаеш за Случките, Джон? – попита го тя.

– Онова, което говорят Уъговете – вдигна глава той. – Че след тях нищо не остава от теб. – После се задълбочи в ново четиво, „Бележитите престъпници на Горчилище“.

Моригон стана, отиде до камината и протегна изящните си ръце към огъня.

– Моят баща стана жертва на Случка, когато бях само на шест Сесии – каза след кратко мълчание.

– Къде? – изтърсих аз, преди да се усетя.

– За последно го видели край Мочурището – отвърна тя, без да се засегне. – Отишъл да събира една рядка гъба, Amanita fulva , която расте само там. Така и не разбрахме къде точно е станала Случката. Както обикновено, не бе останало нищо, което да ни подскаже.

Станах и отидох до нея, събирайки кураж за следващия си въпрос.