Дейвид Балдачи - Довършителката

Това бе решаващият момент, от който зависеше всичко. Не успеех ли да се справя сега, цялото ми начинание отиваше по дяволите.

С безкраен писък, изтръгнал се от самото дъно на дробовете ми, призовах на помощ и последната си капка сила. У мен се надигна мощен прилив на енергия и ми се стори, че невидимото въже започва да отслабва хватката си. Приведох рамене напред, сякаш теглех огромен товар, и мускулите ми се напрегнаха до краен предел. Още миг – и коварната примка се скъса, а аз полетях като изстреляна от катапулт право над последните греди на Стената, толкова ниско, че ботушите на Делф дори ги закачиха.

Бяхме преминали отвъд. Обърнах се и видях Моригон да се свлича на земята – сломена, прекършена, победена. Погледите ни се срещнаха и тя вдигна за сетен път ръка – знаех, че вече не за да ме спре, а просто да ми каже сбогом.

В следващата минута вече летяхме над Мочурището. Под нас се заредиха първите храсти и дървета, които бързо станаха толкова гъсти, че трябваше да кацна на земята.

И добре че го направих. Делф се строполи безсилно, държейки се за окървавеното рамо. Измъкнах Целебния камък от джоба си и го прокарах над раната. Тя начаса зарасна, а болката се изтри от лицето му. Той се изправи и промълви удивено:

– Благодаря, Вега Джейн.

Но аз не го слушах. Бързо освободих Хари Две от ремъците. Хълбоците му едва потрепваха, а очите му бяха затворени.

– Не – проплаках. – Само това не.

Намерих мястото между ребрата, където бе влязъл куршумът, и потърках Камъка в него. Нищо не се случи. Направих го отново и отново, заравяйки пръсти в сплъстената от кръв козина, докато по лицето ми се стичаха сълзи.

– Вега Джейн – коленичи до мен Делф, поставяйки ръка на гърба ми. – Хайде, остави го вече. Той си е отишъл.

– Махни се! – изкрещях и го блъснах толкова силно, че той полетя назад и падна върху купчина сухи листа.

Обърнах се пак към Хари Две и призовах на помощ всяка хубава мисъл, за която можех да се сетя.

– Моля те, моля те – повтарях. – Моля те не ме напускай отново. – Отчаянието сливаше образите на двете ми кучета в едно. Но той все така не помръдваше. Не можех да повярвам, че отново съм изгубила своя любимец.

Обърнах се да видя Делф, който се изправяше, отупвайки се от шумата, и тъкмо тогава нещо побутна ръката ми. Дръпнах я сепнато, мислейки, че някоя твар от Мочурището опитва плътта ми на вкус.

Но това бе Хари Две, тикащ в мен мокрия си нос. Очите му отново бяха отворени и той дишаше нормално. Скоро се изправи на лапите си и се отръска така, сякаш искаше да свали от себе си самата смърт, с която се бе разминал на косъм. Стори ми се, че дори се смее. Бях толкова щастлива, че извиках от радост и го притиснах здраво в прегръдките си. В отговор той ме близна по лицето и излая гръмко.

– Е, слава богу – присъедини се към нас и Делф, като посегна да го погали.

Усмихнах се, но в следващия миг усмивката ми се стопи. Вторачих се в ръката на Делф. Тя още бе цялата в печати от годините, прекарани в Мелницата.

Тогава чух ръмжене и от двете ни страни.

Бавно се озърнах.

Вляво от нас имаше Гарм, а вдясно – огромен Фрек.

Синьото мастило – медът за осите.

Не чаках нито миг. Извадих Мълнията, уголемих я и я метнах точно когато Фрекът се нахвърли върху Делф. Тя улучи звяра в средата на гърдите и той се пръсна на парчета.

Но Гармът вече нападаше от другата страна. Тялото му се обливаше в собствената му кръв, а противният мирис изгаряше ноздрите ми. Зъбатите челюсти издаваха типичното щракане, предшестващо огненото кълбо, което щеше да ни изпепели.

Грабнах манерката от торбата си и я запратих срещу него. Водата се разплиска и заля муцуната му.

Това ми даде само секунда преднина, но тя ми беше достатъчна. Веднага щом Мълнията се озова обратно в ръката ми, я използвах отново. Тя влезе през устата на Гарма и се взриви откъм тила му. Той начаса стана яркооранжев, сякаш огънят, скрит във вътрешността му, напираше да излезе навън. После експлодира сред облак от черен дим. Когато димът се разсея, от чудовището нямаше и следа.

– Гръм и мълнии! – възкликна Делф.

Наистина, помислих си. Гръм и мълнии.

Но нямахме време да празнуваме победата си. Бързо запретнах ръкава на Делф и извадих бутилката, дадена ми от Дис Фидус.

– Това пък какво е? – попита той.

– Просто си мълчи и стискай зъби, защото адски ще те заболи.

Отлях малко от течността върху парцала и го притиснах към кожата му.

Той целият позеленя, но за негова чест не издаде нито звук, макар и да трепереше като настинал Слеп.