Дейвид Балдачи - Довършителката

– И сега какво?

Тези думи ни върнаха към реалността. Каквото и да изпитвахме един към друг, то трябваше да почака. Сега имаше по-належащи въпроси. Като например как да останем живи.

– Трябва да преодолеем Стената – казах. – Впрочем откъде знаеше, че ще съм точно тук?

– Не знаех. Просто тичах навсякъде и се мъчех да те открия.

– Още преди време избрах този участък, защото не е напълно завършен.

– Но на кулите вече са разположени стражи – отбеляза с тревога той.

– Да, знам. Ще минем между тях, там, където разстоянието е най-голямо.

Очите му се спуснаха към кръста ми.

– У теб ли е веригата?

– Да – кимнах. – Готов ли си?

Когато наближихме Стената, се скрихме в сянката на едно дърво и се огледахме. Знаех, че на двеста метра вляво и вдясно има наблюдателници, а в тях – въоръжени с морти стражи.

Повдигнах Хари Две и го окачих отпред на гърдите си. Благодарение на силите на Дестин тежеше колкото новородено пале.

– А сега обвий ръце около раменете ми, Делф, както направихме преди.

Но той така и нямаше шанса да го стори.

– Ето ги! – изкрещя нечий глас.

Сърцето ми слезе в петите. Обърнах се и видях група Уъгове да се носят към нас, размахали оръжия. От едната страна бяха Тед Ракспорт, накуцващ върху простреляния си крак, злобно озъбеният Клетъс Луун и Ран Дигби, с огромната си, мърлява брада.

От другата се задаваха Джурик Кроун и Дюк Доджсън.

Водеше ги самата Моригон, размахала ръце като фурия.

– Не, Вега – крещеше тя. – Няма да напуснеш Горчилище. Никога!

Преследвачите вдигнаха мортите си и започнаха да се прицелват в нас.

Сграбчих Делф за ръката и побягнах, докато Хари Две се блъскаше в гърдите ми на всяка крачка. Щом стигнах на петдесетина метра от Стената, подскочих във въздуха, теглейки Делф след себе си. Тази допълнителна тежест нарушаваше равновесието ми и трябваше да положа неимоверно усилие, за да излетя направо.

Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как Моригон замахва с десница. Миг по-късно Мълнията беше в ръката ми. Червената светлина се удари в нея, рикошира и се блъсна в Стената, пробивайки в нея широк отвор. Продължихме да се издигаме нагоре.

– Огън – изкомандва Кроун.

Мортите изтрещяха. Усетих как нещо изсвирва покрай главата ми. Отзад Делф простена болезнено.

– Ранен ли си? – викнах.

– Добре съм – отвърна с труд той. – Продължавай, не спирай.

Но аз знаех, че не е добре. Извих рязко на една страна, после на друга, преди да последва нов залп. Хари Две нададе остър вой, който премина в скимтене. После притихна и усетих нещо топло да мокри ризата ми.

Бяха улучили и него. Свих Мълнията, прибрах я в джоба си и го прегърнах със свободната си ръка, докато с другата продължавах да държа Делф.

– Не стреляйте! – изкрещях.

Не очаквах да ме послушат, разбира се, просто исках да спечеля малко време. Устремих се надясно, притиснах кучето под мишница и прелитайки покрай едно дърво, откъснах голям клон. Когато излязох от завоя, се озовах лице в лице с Уъговете.

Запратих клона по тях, разпръсвайки ги като пилци. После се обърнах и отново се понесох към горния край на Стената.

Мортите замлъкнаха за момент, но знаех, че няма да е задълго. Делф продължаваше да стене, но по-тревожното бе, че Хари Две висеше отпуснат, без да издава нито звук. Напрягах всички сили, за да набера височина с непосилния си товар.

Погледнах през рамо и кръвта се смръзна в жилите ми.

Джурик Кроун, най-точният стрелец в цяло Горчилище, се прицелваше право в главата ми. Не можех да извадя Мълнията, защото ръцете ми бяха заети от Делф и неподвижното тяло на Хари Две.

Видях го леко да се усмихва, докато натискаше спусъка, който щеше да запрати смъртоносния куршум в мозъка ми. Тогава и тримата щяхме да се строполим като круши на земята.

И тогава нещо удари Кроун толкова силно, че той излетя на десет метра встрани, претърколи се и мортата изхвръкна от ръцете му.

Потърсих с очи кое е спасило живота ми и забелязах как Моригон тъкмо отпуска ръце, насочени натам, където допреди миг бе стоял Кроун. После се обърна към мен и аз за миг си я представих с лъскав шлем на главата и високо вдигнат щит – толкова много приличаше на своята прародителка от онова далечно бойно поле. Тя отново вдигна ръце и аз усетих как невидима сила, подобно на стоманено въже, се обвива около глезените ми. Движенията и наподобяваха на рибар, теглещ своята мрежа. Инерцията ми спря с внезапен тласък и започнах да се движа назад.