Дейвид Балдачи - Довършителката

– Готово.

После ме пусна и аз отворих очи. Цялата ми ръка бе подута и възпалена, но по нея нямаше и следа от синьо. Потърках я внимателно и го попитах:

– Защо бе необходимо това?

– Сигурно си се чудила защо стоя пред входа всяка сутрин и подпечатвам ръцете на работниците? – Аз кимнах. – Е, ето ти отговора. Най-просто казано, да влезеш в Мочурището с мастило по себе си е равносилно на смъртна присъда.

– Ами Куентин Хърмс? – възкликнах тревожно, местейки поглед между двамата. Те поклатиха глави и Дис Фидус отговори пръв.

– Ако е тръгнал, без първо да го почисти, то не ще да е свършил добре.

– Значи и вие не вярвате, че Кръвниците са го отвлекли? – заключих с известно тържество в гласа, но изражението на Дис Фидус бързо го охлади.

– Положително отдавна си надживяла тази теория – произнесе той с глас, какъвто не бях чувала от него досега. Плахата, угодническа нотка бе изчезнала. Видът му пак бе стар и съсухрен, но в очите му гореше пламък.

– Така е – отвърнах.

– Тогава нека не си губим повече времето с нея – каза той, слагайки точка на дискусията. После запуши бутилката и ми я подаде заедно с чисто парцалче. – Вземи това.

– Но нали ръката ми вече е почистена?

– Вземи го, въпреки това – настоя той.

– Какво представлява това мастило? – попитах, прибирайки я в джоба си. – По какъв начин щеше да ми навреди?

– В Мочурището то е като мед за осите – отвърна Домитар. – Или като миризмата на разгонена кобила за мъжки Слеп.

– Значи привлича чудовищата право към Уъговете – рекох яростно. – Наистина смъртна присъда. И ти през цялото време си знаел за това!

– Ходенето в Мочурището е забранено – отвърна той в своя защита. – Ако не си пъхат носа там, мастилото е безвредно.

– Ами ако просто ходят по края му? Ето, мен например един Гарм ме подгони нагоре по Дървото ми и едва не ме изяде. Чак сега разбирам причината.

– Никоя система не е перфектна – отвърна Домитар, поглеждайки виновно към портиера.

– И чия система е това? – попитах.

Отговорът, за мое учудване, дойде от Дис Фидус.

– Откакто се помня, тя винаги си е съществувала. А в цяло село няма Уъг, по-възрастен от мен.

– Ами Моригон? Или Тансий?

– Тансий надали знае повече от нас – обади се Домитар. – Колкото до Моригон, тя е особен случай.

– О, да, особен, и още как! – възкликнах разгорещено.

– Ако мислиш, че е зла Женска, избий си го от главата още сега – рече с изненадваща жар Дис Фидус.

– Ще мисля за нея каквото си искам, благодаря – сопнах се аз.

– И ще сгрешиш – рече морно Домитар, отпивайки от чашата си. – Не е толкова лесно да поставиш в рамка нито нея, нито Горчилище като цяло.

– Но какво тогава сме всички ние, за бога?

– От една страна погледнато, сме чисто и просто Уъгове. А какво сме били преди, само предците ни могат да кажат, нали?

– Но те са мъртви! – отсякох.

– Е, точно за това ми е думата – заключи невъзмутимо Домитар.

– Въртим се в кръг – извиках. – Ето, вие казвате, че Моригон не била зла, и очаквате да ви повярвам. Тя контролираше Лейдън-Тош и бе напълно наясно, че Джабитите са вътре в него. Но не можеше да контролира тях. Наложи се да моли мен за помощ.

За мое удивление, репликата ми не ги впечатли особено. Дис Фидус просто кимна, сякаш бях изрекла на глас общоизвестна истина.

– Да, трудничко щеше да и бъде.

– На нея? А какво да кажа аз, по дяволите?

– Някои Уъгове унаследяват определени задължения – поясни Домитар. – Моригон е една от тях. Преди нея майка и се грижеше за благополучието на селото. Уверявам те, тя прави именно това.

– Като се опитва да ме убие?

– Ти представляваш опасност за нея и за цяло Горчилище, Вега, нима още не си го разбрала? – махна отчаяно с ръка Домитар.

– Откъде-накъде? Тя се преструваше на моя приятелка. Втълпи ми, че Кроун е истинският ми враг, но всъщност тя самата през цялото време е целяла смъртта ми. Защо?

– Това е нещо, което сама ще трябва да откриеш.

– Домитар!

– Не, Вега. Нямам какво повече да кажа по въпроса.

Изгледах ги подред.

– И какво следва сега?

– Че ние оставаме в Горчилище – изпъшка Домитар, като се изправи и запуши бутилката с Огнена вода. – А ти не.

– Изобщо не вярваш, че ще прекося Мочурището, нали?

– Всъщност вярвам – промълви той шепнешком, като сведе глава. – И тогава Алвис Алкумус да е на помощ на всички Уъгове.

Погледнах към Дис Фидус, но и неговата глава също бе склонена.

Обърнах се и излязох от Комините. За да не се върна никога повече.