Дейвид Балдачи - Довършителката

– И всичките са ваши.

– Как така наши? – намеси се Делф.

– Нали ти ме научи да се бия. Никога нямаше да спечеля без твоя помощ. И тъй като аз самата нищо не разбирам от пари, искам ти и баща ти да ги вземете.

– Вега Джейн, да не си се побъркала?

– Всъщност дори ще ми направите услуга. – Станах и се озърнах наоколо. – Къде са всички животни? – попитах. – Адарът, младият Слеп?

Дъф изпуфка с лулата си и за първи път в израза му се появи безнадеждност.

– Отидоха си. Няма ги вече.

– Къде са отишли?

– При Уъг, който може да ги обучава добре. И този Уъг не съм аз.

– А кой тогава?

– Кранк Дезмънд.

– Кранк Дезмънд! Та той не може да различи задника на Слеп от муцуната му.

– Дори така да е, има два крака, а аз не.

– Тогава ето какво ще направим – побутнах торбата с монетите. – Ще доведем тук един млад и способен Уъг, ще му плащаме добра надница и ще го обучим. – Огледах празния обор. – Дори може да развъртим собствен бизнес.

– Бизнес? Какво имаш предвид? – попита Делф.

– Вече говорих за това с Тансий. Дадох му името на някой, който знам, че обича животните. Той каза, че изцяло подкрепя идеята. – Направих пауза, докато двамата ми събеседници ме зяпаха в почуда. – В селото открай време се търсят Кретове, Слепове, Уистове, Адари и какво ли не още. Богатите Уъгове ги гледат за удоволствие. Във фермите и на Мелницата ги ползват за работа. Уистовете са добри пазачи, а Адарите служат за компания и разнасяне на съобщения.

– Но досега аз само съм обучавал чужда стока – приведе се заинтригувано напред Дъф.

– Е, вече ще припечелваш повече, защото освен обучението ще можеш и да продаваш.

– Но ние не разбираме нищо от търговия – изпротестира Делф.

– Затова пък разбирате от животни. Това е най-важното.

– Знаеш ли, сине, тя май има право – примигна през дима Дъф.

Делф обаче още не беше убеден.

– Тогава и ти ще трябва да участваш в печалбата, Вега Джейн.

– О, ще участвам и още как – излъгах.

Трябва да съм го казала твърде припряно, защото той ме изгледа недоверчиво. Подадох торбата с парите на Дъф и се сбогувах. Докато отивах към портата, Делф ме застигна.

– Що за измишльотини бяха това? – попита.

– Сигурна съм, че бизнесът ви ще потръгне – рекох. – Само ви трябваха малко пари, за да започнете.

– Добре, но ще трябва да го обсъдим допълнително.

– Разбира се. Още утре. А сега искам малко да си почина. Но този разговор с Делф нямаше никога да се състои. Защото вече бях решена да напусна селото и да навляза в

Мочурището.

И щях да го направя още същата нощ.

Комините се извисяваха пред мен като призрачен замък без стена и ров, без крал и кралица. Докато цяло село празнуваше, аз реших за сетен път да посетя работното си място. Но причините за това съвсем не бяха носталгични.

Отворих предната врата и влязох вътре. Вече нямаше от какво да се боя – двата Джабита бяха мъртви, а и още не беше мръкнало съвсем. Сега знаех, че Лейдън-Тош е охранявал това място и денем, и нощем, само че под различна форма.

Домитар седеше зад бюрото в малкия си офис. Пред него нямаше книжа, нито шишенца с мастило, затова пък имаше друга бутилка – с Огнена вода.

– Надявах се, че ще наминеш – рече той за моя изненада, като ми махна с ръка да вляза. Наля си поредна чашка и отпи. – Е, добре подреди пазача ни, няма що.

– Видя ли Джабитите?

– Трудно можех да ги пропусна.

По изражението му личеше, че предугажда следващия ми въпрос.

– Значи си знаел всичко?

Той направи изненадана физиономия.

– Когато каза, че съм го правила и преди. Че съм побеждавала Лейдън-Тош. Всъщност си имал предвид Джабитите.

– Нима?

– Това може да означава само две неща – продължих, без да обръщам внимание на преструвките му.

– Продължавай – рече любезно той, оставяйки чашката си.

– Едното е, че си разбрал за нощното ми посещение в Комините. И за това как Джабитите ме преследваха до малката стаичка на втория етаж.

– Майчице, какъв ужас!

– Макар че аз всъщност не ги победих. Просто успях да се изплъзна от зъбите им.

– Мен ако питаш, и това се брои за победа. Но извинявай, не исках да те прекъсвам.

– Другото е, че си ме видял да унищожавам летящ Джабит на едно бойно поле преди много Сесии.

Очаквах Домитар да се сепне от предположенията ми, но той остана невъзмутим.

– Ще допусна първата възможност, но не и втората – провлачи бавно, като поклащаше чашката, без да ме поглежда. – Впрочем хубава бъркотия остави след себе си. Разчистване, ремонтиране... Не че ми влизаше в задълженията, но все някой трябваше да го свърши.