Дейвид Балдачи - Довършителката

В следващия миг се пляснах по челото.

Камъкът. Проклетият Целебен камък. Извадих го от джоба си и криейки го в длан, бързо го прокарах над увредените си крайници.

И ето че те вече не бяха увредени. Но отново бях изгубила концентрация и това ми струваше скъпо. Чух как тълпата изпищява в един глас и ударът ме улучи в раменете. Изхвърчах на петнайсет метра във въздуха и се строполих извън ринга.

Лейдън-Тош не ме изчака да се върна. Скочи след мен и се приземи с всичка сила с лакът, насочен право в гърдите ми. Но преди да достигне целта си, аз вече не бях там. Той удари пръстта толкова силно, че изкопа еднометров кратер, а около двайсет Уъга изпопадаха на земята, повалени от сътресението.

Втурнах се обратно към ринга и го зачаках, останала без дъх. Знаех, че дължа живота си единствено на присъствието на Дестин. Нейните звена бяха станали студени като лед, поели почти цялата сила на удара, подобен на който само три дни по-рано бе убил на място силен Мъжки Уъг.

Но щом дори не можех да ударя противника си без да се осакатя, как изобщо щях да спечеля? Ако това продължеше в същия дух, все някоя от атаките на Лейдън-Тош щеше да успее и всичко да приключи. Въпреки цялото ми старание той не се уморяваше.

За разлика от мен. Дробовете ми щяха да се пръснат, а сърцето ми вече работеше на предела на възможностите си.

Раменете ми тежаха, а главата ми се цепеше от болка. Нямаше да издържа още дълго.

Противникът ми стоеше неподвижно като истукан, но въздухът наоколо трептеше от огромната енергия, натрупваща се в него. Той се канеше да вложи всичко от себе си в един удар, след който от мен нямаше да остане и помен. Гърлото ми се сви и усетих непоносимо гадене в стомаха.

Обърнах се към Моригон. Тя продължаваше да не откъсва взор от Лейдън-Тош. Никога не бях виждала лицето й толкова напрегнато, толкова... неумолимо. Явно бе взела своето решение. Аз трябваше да умра. А Лейдън-Тош бе инструментът, с който щеше да ме убие. С Нютън Тилт несъмнено бе допуснала грешка, за която горчиво съжаляваше. Но за моята гибел надали щеше да пролее и сълза.

Погледнах отново противника си и разбрах, че моментът е настъпил.

И все пак, когато се впусна срещу мен, ми хрумна точно какво трябва да направя. Нямаше повече място за колебание. Той се мъчеше да ме убие. Е, този медал си имаше две страни.

Без да съм убиец по природа, бях принудена да стана такъв.

Свалих наметката си, оставайки само по риза и панталони и улових две ръце пришитата към нея Дестин.

Лейдън-Тош връхлетя с неуловима за окото скорост, но аз бях подготвена и направих салто над главата му. Когато се намираше точно под мен, се преобърнах във въздуха и омотах скритата под наметката верига около врата му. Щом стъпих здраво на крака, опънах краищата и с цялата си оставаща сила.

Гигантът се отлепи от земята и полетя заднишком, но аз не отслабвах своята хватка, точно както бях сторила с Маниака в огледалото.

Резултатът обаче не беше същият. Всъщност резултатът надмина всички мои очаквания.

Преди да видя каквото и да било, чух писъка.

Само той бе достатъчен, за да се парализирам от ужас. Но онова, което видях, накара дори него да бледнее.

Лейдън-Тош се надигаше бавно. По-точно казано, Лейдън-Тош се разпадаше по шевовете. Тялото му вече бе изправено, но главата я нямаше. Пронизителни викове се разнесоха от трибуните, където Мъжки и Женски припадаха от гледката.

Но това още не бе най-лошата част. Знаех, че тя тепърва предстои.

Лейдън-Тош се разцепи през гърдите, половината от него отиде наляво, а другата – надясно.

– Не! – разнесе се нечий вопъл. Погледнах и видях Моригон да го надава отново и отново. – Не! Не!

Потърсих сред тълпата Кроун. Той се носеше към изхода с разкривено от ужас лице, следван по петите от Доджсън. Дори успя да събори един Младок, изпречил се случайно на пътя му. Проклетият страхливец.

Тълпата, вече готова за бягство, се поспря, за да види по какво крещи Моригон. Аз вече знаех, защото пронизителният писък бе последван от познато скърцане на люспи.

Двата Джабита, от които се бях отървала на косъм в Комините, се разгънаха устремно от своята обвивка, представлявала някога Лейдън-Тош. Стовариха се върху земята с такава тежест, че целият ринг потрепери. Петстотин глави и хиляда чифта очи огледаха околните Уъгове от толкова опасна близост, че те се разпръснаха като пилци, зърнали в тях хищния, неутолим глад. Родители грабваха Младоците си и от всички страни се носеха обезумели викове, но те не можеха да се сравнят с оглушителния писък на чудовищата, възвестяващ предстоящото кръвопролитие.