Дейвид Балдачи - Довършителката

Видях юмрука му да се носи срещу мен с такава шеметна скорост, че изглеждаше невъзможно да избегна съкрушителния удар. Но малко преди кокалчетата да раздробят черепа ми, отскочих високо встрани и се приземих на двата си крака. От трибуните се надигна дружен вик, когато Лейдън-Тош внезапно се озова от моята страна на ринга.

– Майчице мила – изпищя Дарла Гън, улавяйки се за гърдите.

Заобиколих противника си, който се изправи и огледа юмрука си така, сякаш не можеше напълно да проумее защо още не съм мъртва.

После се обърна отново към мен. Аз приклекнах в готовност, но нямаше как да съм подготвена за онова, което последва, защото то бе наистина удивително. Всичко, абсолютно всичко изведнъж се забави. Моето дишане, движенията на тълпата, птиците в небето, вятърът и дори звуците. Всички те сякаш вървяха с една стотна от обичайната си скорост. Видях как един Уъг кихна и това му отне близо минута. Друг развълнуван зрител подскочи нагоре и увисна във въздуха с вдигнати ръце, преди да започне плавното си спускане.

Но най-важен от всичко бе ефектът върху Лейдън-Тош.

Той замахна за следващия си удар полека, лениво, като насекомо, паднало в купичка с мед. Без всякакъв труд се отместих встрани и го наблюдавах как преминава през мястото, където се бях намирала допреди малко. Той се извъртя и ме погледна. Да, Лейдън-Тош ме погледна. Радвах се, че този мерзавец най-сетне е решил да удостои с поглед онази, която се мъчеше да убие. Но щом зърнах очите му, се смразих. Те бяха ужасни, не ще и дума. Но повече ме шокира друго.

Те бяха познати. Вече ги бях виждала и преди, само че не можех да се сетя къде.

Чух някакво свистене. Бях изгубила концентрацията си и сега едва успях да отскоча, преди юмрукът му да профучи край мен с такава сила, че самият въздух сякаш пищеше под напора му. Но този път ударих и аз. Забих лакът в гърба на противника си с цялата си сила и злост, така че очаквах едва ли не да пробия дупка в него.

Пронизваща болка се стрелна по цялата ми ръка, от китката до рамото. Никога в живота си не бях удряла нещо по-твърдо. Дори Кобълът не можеше да се сравнява с него, а аз го бях взривила. Лейдън-Тош не се взриви, но направи друго, почти толкова неочаквано. Просна се по лице.

Трибуните изригнаха в овации, но аз нямах особен повод за веселие, защото дясната ми ръка висеше като откачена, а Лейдън-Тош вече се изправяше на крака без някакви видими поражения. Бях забравила инструкциите на Делф. Удари го, ако можеш, но лекичко. Остави самочувствието му да се покачи, докато го проучваш. Не го бях послушала и това бе огромна грешка.

Мярнах за миг трибуните и потреперих, виждайки как Моригон се взира право в Лейдън-Тош, сякаш му заповядва да се изправи. И разбрах, че няма начин да спечеля. Той имаше съюзник, с когото не можех да се меря.

Следващата атака не закъсня. Макар и с една обездвижена ръка, реакциите ми не бяха засегнати, тъй че лесно я избягнах. Но вместо да го ударя с другата ръка, рискувайки да увредя и нея, подскочих и го блъснах с двата си крака в задника, докато профучаваше край мен. Това го запрати извън ринга, право в обкръжаващата ни тълпа. Уъговете се разбягаха във всички посоки, за да не попаднат на пътя му. Той беше като побеснял Крет, само че сто пъти по-силен и хиляда пъти по-смъртоносен.

Старият Сайлъс изкуцука напред и изблея:

– Боец извън ринга. Наказание срещу Лейдън-Тош. Свободен удар за Вега Джейн. Браво, момиче.

За щастие Делф го дръпна встрани преди да бъде премазан от Лейдън-Тош, който се носеше отново насреща ми.

Сега ударите му се посипаха с главозамайваща бързина. Аз всеки път успявах да се отклоня и започнах да прилагам другата си тактика. Да тичам в кръг около него. Той се въртеше след мен и размахваше ръце като мелница, но без да ме улучи нито веднъж. Повтарях си, че това все някога трябва да го изтощи.

Погледнах към Моригон. Тя все така фиксираше с очи Лейдън-Тош, но сега в тях постепенно се надигаше паника.

Явно бе притеснена, че още не съм мъртва. Боеше се, че може и да спечеля. Е, щях да се постарая да я разочаровам докрай.

Описах още един кръг около него, после подскочих и му нанесох ритник в главата с левия си крак. Отново ме прониза адска болка, но затова пък той падна тежко на земята. Със задоволство отбелязах, че този път изправянето му отнема по-дълго време.

Изведнъж осъзнах, че съм допуснала нечувана грешка. Можех да тичам с една парализирана ръка. Но не и с един парализиран крак. Изкрещях от яд, бясна на себе си.