Дейвид Балдачи - Довършителката

– Като говорим за измами – смених темата аз, – на стената на Съвета има една картина...

– Коя по-точно?

– Битката на зверовете. Тази с ездачката, която прескача една скала.

– Да, тя е сред любимите ми. – Но нещо в изражението му ясно ми подсказа, че се досеща накъде бия.

– Работата е там, Тансий, че според мен в нея има значителни неточности.

– В смисъл?

– В смисъл че определени елементи са пропуснати.

– Сега ти започна да говориш с притчи и загадки – усмихна се примирено той. – Но предполагам, че никак не е изключено да си права.

– Ще ми кажете ли каква е причината? И имайте предвид, че вече съм чувала фразата, че няма защо да будим спящите кучета.

– За да се направи нещо, трябва да има добро основание. В случая то вероятно е отсъствало. Картината е такава, каквато е.

– Имате предвид, че е нямало да излезе нищо добро, ако битката е била изобразена правилно?

– Умът ти е също толкова чевръст, колкото и тялото, Вега. Вярвам, че ще ги използваш подобаващо срещу Лейдън-Тош. – Той се изправи. – А сега трябва да вървя. Дългът ме зове.

Но на вратата се обърна и ме изгледа продължително.

– Желая ти късмет утре. Както и след това. Знаех, че този ден рано или късно ще настъпи.

И Тансий се изгуби в мрака.

През нощта дълго се въртях в безуспешни опити да заспя. Накрая, преди зазоряване, се отказах и станах от леглото. Взех наметката си и с помощта на здрав канап приших Дестин от вътрешната й страна, през гърба и ръкавите. Това щеше да я скрие от погледите, а също така да затрудни откъсването й от мен. Сложих Камъка и Мълнията в джоба си и излязох, съпроводена от Хари Две.

Бях изработила нещо като сбруя от кожени ремъци и метални болтове от Комините. Когато напуснахме очертанията на селото, я преметнах през гърдите си, поставих кучето вътре и я пристегнах здраво. Вече го бях правила и преди и той приемаше упражнението без особени протести.

Засилих се и полетях във въздуха. Това можеше да е последната ми възможност да се отлепя от земята и да усетя вятъра в лицето си, да го оставя да роши косите ми. Утре вече можеше да не съм жива. Мисълта не беше от най-леките.

Дълго се носих под звездите, а Хари Две се поклащаше щастливо под мен. Не бях сигурна кой от двамата ни се усмихва по-широко. Но моята усмивка бе пропита от меланхолия, по очевидни причини. И когато от време на време поглеждах надолу, ми се струваше, че я долавям и у него. Сякаш онова, което изпълваше моето сърце, по някакъв магичен начин се преливаше в неговото. Кучетата наистина бяха странни, любопитни същества.

Приземихме се на една поляна и аз освободих Хари Две от ремъците. Изрових от джоба си парче сухар и го разделих помежду ни. Той изгълта пая си наведнъж, докато аз гризях своя полека, троха по троха. Вероятно исках да забавя всяка минута. Щеше ми се да не се чувствам така потисната, но не можех да сторя нищо по въпроса.

В главата ми кръжеше рояк от мрачни мисли. Чудех се дали боли, когато умираш. Сетих се как изглеждаше Тилт след фаталния удар на Лейдън-Тош, пратил го директно в Светия парцел. Всичко бе станало толкова бързо, че честно казано, не вярвах той изобщо да е усетил нещо. Но това бе твърде слаба утеха. Дори без болка, смъртта си оставаше смърт. В този миг случайно вдигнах очи към небето и по гърба ми полази тръпка.

Падаща звезда. Тя се носеше през небосклона, докато всички останали просто примигваха кротко по местата си. Скоро останаха далеч зад нея, но тя все не спираше. И тогава ми хрумна внезапна мисъл.

Тази звезда изглеждаше изгубена. И сама. В обширно място като небето това навярно лесно можеше да се случи. Сетих се какво ми казваше дядо ми – че всеки път, когато се появи падаща звезда, в живота на някой Уъгморт настъпва промяна. Искаше ми се да повярвам, че и моят час най-сетне е настъпил. Че този път промяната е за мен. Но дали означаваше смърт или бягство оттук, само идващият ден щеше да покаже.

Не можех да откъсна поглед от светлата точка, следвана от малка огнена опашка, движеща се навярно с невъобразима скорост. Тогава всъщност не повярвах на дядо си, както Младоците често не вярват на възрастните, когато те се опитват да ги научат на нещо. Но сега, седейки тук, си дадох сметка, че Върджил го е казал съвсем буквално. Промяната наистина щеше да дойде. Той може би е знаел, още преди толкова Сесии, че един ден това ще се случи с мен. Продължавах да съзерцавам малката светла искра. Никога по-рано не бях виждала такава и не знаех колко дълго ще се задържи. По някаква причина отчаяно исках да не угасва – сякаш ако изчезнеше, същото щеше да последва и мен.