Дейвид Балдачи - Довършителката

– Също така има купища книги. За разлика от повечето Уъгове.

– Напълно вярно.

– И къщата и вероятно е най-красивата в цяло Горчилище.

– Без никакво съмнение.

– А нещата, които умее да прави? Откъде ги е научила?

Той помълча и ми отправи поглед, толкова остър, че ми се стори, че ще ме пореже.

– Искаш да кажеш, нещата, които ти също умееш да правиш?

– Откъде бихте могли да...

Той махна небрежно с ръка.

– Всеки Уъг си има своята работа, Вега. Моята работа е да съм в течение с всичко, което се случва в селото. Затова гледам да не изоставам от събитията. И знам, че силите, с което е надарена Моригон, напоследък се проявяват и в теб. Но с една основна разлика.

– Каква?

– Много по-големи са.

Отвърнах се от проницателните му очи.

– Тя поне има представа какво върши. А аз не.

– Напротив, имаш. Помниш ли, когато искаха да отсекат Дървото ти?

– Да, и какво?

– Живите дървета, естествено, не се вкаменяват – отвърна спокойно той. – Но аз бях сигурен, че подобно обяснение ще е достатъчно за Нон и другарите му.

– Значи вие сте го втвърдили, за да го защитите? – попитах удивено.

– Не, не съм, защото не разполагам със способностите да го сторя. Ти, Вега, ти защити своето Дърво.

– Но как?

– Просто като пожела то да оцелее. Видях го изписано върху лицето ти и лесно можех да отгатна какво се случва в душата ти. Така твоето любимо Дърво стана твърдо като скала. И наистина оцеля.

Бавно осмислях казаното.

– А дядо ми? – попитах след минута.

– Мисля, че и сама знаеш. Това се предава от поколение на поколение, но с течение на времето сякаш постепенно отслабва и вече само малцина го притежават.

– Но какво е то, Тансий?

– Сила, Вега. А силата е интересно нещо. Може да изглежда съвсем различно, ако се използва от двама различни Уъгове, за различни цели.

– Мисля, че разбирам. – Неволно си представих Лейдън-Тош като смъртоносна марионетка, използвана от Моригон с цел да ме убие.

– Дядо ти я притежаваше в излишък. Това е и причината вече да не е сред нас.

Погледнах го заинтригувано.

– Значи знаете къде е отишъл? Нали казахте, че сте в течение с всичко, което се случва в селото?

– Просто си тръгна оттук, Вега. На място, което със сигурност се намира отвъд Мочурището.

– И защо го е направил?

– Такава е била съдбата му – бе простичкият отговор. – И не ме питай повече от това, защото няма да мога да ти дам отговор.

Сведох разочаровано очи.

– Но какво тогава представлява Горчилище? И моля ви, не ми поднасяйте поредната притча или загадка.

Той не отговори веднага. Когато отвори уста, речта му бе бавна и премерена.

– За повечето Уъгове Горчилище е техният дом – единственият, който някога ще имат. За други, подобно на Върджил, то е дом, но не и съдба. – Погледът му се зарея за момент и после отново се спря върху мен. – Прекалено загадъчно ли ти отвърнах?

– Винаги са ни учили, че освен него няма нищо друго.

Обучението е едно. Но не е същото като вярата, а още по-малко като истината, нали?

Поклатих глава.

– Не, не е.

Той кимна, очевидно доволен, че съм уловила разликата.

– Тогава защо вие самият стоите тук? Съдбата на могъщ и образован Уъг като вас положително не е ограничена само до Горчилище.

– Всъщност мисля, че е. Още повече, тук са моите братя, моите отговорности. Тези понятия не бива да се приемат с лека ръка.

– Дядо ми каза нещо, когато бях Младок.

– Какво? – погледна ме с видим интерес Тансий.

– Че най-кошмарно ужасното място от всички е онова, за което Уъгмортите дори не подозират, че е толкова сбъркано, колкото сбърканото изобщо е възможно

– И какво според теб означава това? – попита той, след като претегли внимателно чутото.

– Допреди минута нямах и най-малка представа.

– А сега?

– Сега, мисля, че е имал предвид Горчилище. Всичко онова, което ни заобикаля.

Тансий кимна отново и едрото му лице сякаш бе обхванато от внезапна тъга.

– Мъдър Уъг беше Върджил.

– Значи е вярно?

– Безсилен съм да кажа дали е вярно, или не.

– Ами Кръвниците? Стената?

За първи път откакто се помнех видях Тансий, всесилния Тансий, да изглежда смутен, дори засрамен.

– Има случаи, Вега, когато чувството за дълг заставя дори най-честните сред нас да вършат неща, лишени от същата тази честност.

– И всичко е просто една лъжа?

– Лъжите понякога са подплатени с най-добри намерения.

– Смятате ли, че този случай е такъв?

– На повърхността, безспорно да. А ако разровим по-надълбоко? – Той поклати печално глава. – Тогава ще видим просто един акт на измама. За което аз пръв ще призная пред теб своята вина.