Дейвид Балдачи - Довършителката

И тя остана, докато не се появи нещо, което я заличи завинаги, поне от моя поглед. Пукването на първата зора.

Изтръгната от съзерцанието, станах, протегнах се и потърках очи. Вдигнах Хари Две, пристегнах го отново към гърдите си и се извисих стремително нагоре. Направих няколко стръмни пикирания, следвани от плавно набиране на височина. Кучето явно хареса маневрата, защото всеки път джафкаше доволно.

Приземих се край къщата на семейство Делфия. Гледах да не шумя, макар че те и без това скоро щяха да се събудят. Уъговете поначало рядко се успиват. Бях взела със себе си парче пергамент, върху което надрасках няколко думи с перодръжката си и го пъхнах под вратата.

Наведох се и прегърнах Хари Две. Прощаванията с Уъгове поначало бяха трудни, но не изглеждаше по-лесно да кажеш сбогом и на едно куче. После му заръчах да стои тук. Бележката щеше да обясни всичко.

В нея молех Делф и баща му да се грижат за Хари Две, ако бъда убита на Дуелума. Знаех, че ще го направят, а и моят любимец щеше да се впише добре в домакинството им. Той ме бе дарил с много щастие за краткото време, през което го притежавах; надявах се, да стори същото и за тях. Като изключим него, нямах с какво друго да се разпореждам. Не притежавах вещи, от които някой да се интересува. Джон бе добре обезпечен. Родителите ми си бяха отишли. Къщата ми щеше отново да опустее. Друг Довършител щеше да заеме мястото ми в Комините. Животът в Горчилище щеше просто да продължи както обикновено.

През обратния път до дома не летях, а вървях пеша. Докато стигна, почти бе дошло време да тръгвам за Арената. С учудване заварих пред вратата си китки цветя, оставени от различни Уъгове, с прикрепени към тях бележки с благопожелания. Внесох ги вътре и ги подредих на масата, където представляваха наистина очарователна гледка.

Седнах сама пред угасналото огнище и започнах да броя минутите наум. С напредването на утрото, отвън започнаха да се чуват стъпки. Уъговете се стичаха към арената. Изчаках още малко, после станах и се уверих, че Дестин е здраво зашита под наметката ми. Докоснах я – беше топла. Не знам защо, но приех това като добър знак. После пъхнах ръка в джоба си и погладих първо Камъка, а след това и Мълнията. За късмет? Може би.

Обиколих стаята, докосвайки всичко подред. Купчините дрехи и вещи. Рисунките, които бях правила като Младок. Огледах за сетен път всеки сантиметър от мястото, където се бях родила и което още беше мой дом. После отворих вратата, прекрачих прага и се запътих към арената.

В този ден тук сякаш присъстваше всеки Уъгморт в Горчилище. Никога не бях виждала трибуните по-претъпкани. Когато погледнах към таблата за залагания, с удивление установих, че не е направен нито един залог. Личис Макгий и Роман Пикус сякаш не бяха твърде обезпокоени от това. Всъщност те седяха редом и си бъбреха, без пръстите им да премятат обичайните пари и билетчета.

Щом присъстващите ме видяха да се появявам, се случи нещо необичайно. Те се изправиха на крака и започнаха да ръкопляскат. Първо само неколцина, а след това все повече и повече, докато накрая цялата арена заехтя от аплодисменти. Продължих да вървя напред, а морето от Уъгове почтително се разделяше, за да ми стори път. Усетих как страните ми пламват, а очите ми се наливат с влага.

Селина Джоунс, притежателката на ясновидския магазин на Главната улица, ме доближи и рече развълнувано:

– Снощи ти направих хороскоп, Вега. И познай какво видях?

Погледнах я в очакване.

– Какво? – попитах накрая.

– Ами нека кажем просто, че в бъдещето ти лежат цели камари от монети.

Усмихнах се, макар думите и да не ме утешиха особено. Доколкото знаех, за всичките си Сесии Селина Джоунс нито веднъж не бе познала в своите пророчества.

Дарла Гън изникна сякаш от нищото и ме задърпа за ръката.

– Ти си толкова смела, Вега. Толкова смела. И все пак тези побоища не са за теб. Имам предвид, че тъкмо ти направихме такава хубава прическа...

Засмях се и настроението ми се поразведри.

– Ти я направи, Дарла. Аз не съм си мръднала и пръста.

Тя сведе очи и пълната и брадичка потрепери. Аз самата нямаше да си позволя да плача. Лейдън-Тош вероятно само това и чакаше.

Тъй като в този ден щеше да има само един двубой, вместо квадратите в самия център на арената бе устроен специален ринг. Той изглеждаше съвсем малък. Бях готова да се обзаложа, че Лейдън-Тош може просто да застане в единия му край и да ме смачка в отсрещния, без дори да си помръдне краката.