Дейвид Балдачи - Довършителката

Погледнах отново Моригон. Трябваше да призная самообладанието й – за разлика от останалите тя не бе побягнала, дори за мое учудване правеше движения с ръце, сякаш искаше да върне Лейдън Тош в предишната му форма. Но бе очевидно, че не й се удава да контролира Джабитите, както не бе успяла да предотврати и гибелта на Тилт. Очите й щяха да изскочат от орбитите от паника и отчаяние.

Отнякъде се разнесе вик „Кръвници, Кръвниците идват“, който начаса бе подет от десетки гърла.

Озърнах се за Тансий и го открих да си пробива път през морето от Уъгове по посока на Джабитите. Той извади нещо изпод наметката си. Беше меч. Този Уъг може да нямаше свръхестествени сили, но затова пък притежаваше смелост в излишък. И все пак не мислех, че ще има шанс да използва своето острие.

Защото Джабитите вече бяха надигнали глави и оголили безбройните си зъби, готвейки се да се хвърлят срещу най-близките Уъгове. Това щеше да е кървава баня, невиждана в историята на Горчилище.

Моригон бе спряла да ръкомаха и гледаше право към мен. Устата и се движеше, произнасяйки нещо. Най-сетне успях да различа думите.

– Помогни ми, Вега! – казваше тя.

Не помня кога съм успяла да бръкна в джоба си и да надяна ръкавицата. Наистина не помня. Но когато подскочих във въздуха, Мълнията вече беше в ръката ми, уголемена до пълния си размер. Извих тялото си и я запратих с всичка сила от дясно наляво, придавайки й въртеливо движение.

Тя полетя тъкмо в момента, когато Джабитите атакуваха. Движеха се успоредно един с друг, което ги правеше идеална мишена. Копието улучи първото чудовище в главата, премина през нея и се устреми към второто.

Последва колосална експлозия. Ударната вълна ме застигна, когато още бях на пет метра над земята и ме завъртя като риба, понесена от бурна вълна. Стори ми се, че летях дълго, дълго време, преди да се ударя в нещо здраво и твърдо.

След това всичко изчезна.

Отворих очи отведнъж. Нямах намерение да го правя, то просто се случи от само себе си. Опитах да седна, но нечия ръка ме бутна обратно. Погледнах настрани и с немалка изненада зърнах до себе си Делф.

– Добре ли си, Вега Джейн? – попита той с уморен, но обнадежден глас.

– Къде съм? – избъбрих несвързано. – В Болницата? Приюта? Светия парцел?

Той докосна челото ми, сякаш да провери дали имам температура.

– Наред ли ти е главата?

– Къде съм, Делф? – не мирясвах аз.

– У вас, не виждаш ли?

Озърнах се и се уверих, че наистина е така.

– Как съм попаднала тук?

– Аз те донесох.

– Помня, че се ударих в нещо твърдо.

– Да, удари се в мен.

Изправих се полека и видях на челото му цицина с големината на кокоше яйце.

– Как е станало? Нали уж полетях встрани от публиката...

– Ами аз просто притичах да те хвана след онази експлозия.

– А Джабитите? – промълвих, пребледнявайки при спомена за тях.

– Нищо не остана от тях. Благодарение на теб.

– Има ли пострадали Уъгове?

– Само неколцина леко посмачкани в суматохата. Нищо сериозно, ще се оправят.

– Лейдън-Тош имаше Джабити в себе си – произнесох бавно, мъчейки се да осмисля случилото се.

– А според мен пък Джабитите имаха Лейдън-Тош около себе си.

Обърнах се на една страна, подпрях се на лакът и го загледах.

– Вярно, може и така да се каже. – После внезапно ми хрумна тревожна мисъл. – Наметката ми? Мълнията?

– Не бой се, тук са – посочи той към стената. Там, на закачалката, висеше наметката ми. Под плата ясно личаха очертанията на Дестин. Жълтото копие, все още в пълния си размер, стоеше подпряно в ъгъла.

– Замалко да забравя да си сложа ръкавицата, преди да го взема – усмихна се Делф.

С натежало сърце произнесох.

– Делф, цялото село ме видя какво направих.

– Онова, което селото видя, бе как от един Уъг изскочиха два Джабита. След това вече никой не разбираше какво се случва. Освен, разбира се, че ти ги уби. А не смятам, че някой ще те упрекне заради тази постъпка.

– А какво се говори сред Уъговете?

– Че са били Кръвници. Всички разправят само едно и също: „Кръвниците са докопали Лейдън-Тош. Влезли са вътре в него“.

– Но това е пълна лудост!

– Разбира се, но те и вярват.

Въздъхнах и се облегнах на възглавницата.

– Е, посъвзе ли се вече, Вега Джейн?

– Защо?

– Защото те чакат, ето защо.

– Кой ме чака? – попитах подозрително.

Делф ми подаде ръка. Аз бавно я поех и станах от леглото. Позволих му да ме отведе до прозореца. Погледнах навън и челюстта ми увисна.