Дейвид Балдачи - Довършителката

Усетих как започват да ме хващат нервите.

– Значи си знаел за Джабитите във фабриката?

Той допи Огнената си вода и примлясна.

– Не знам защо пия тоя боклук – рече. – По навик вероятно. Вярно казват, че ти ставал втора природа.

– Джабитите! – изкрещях.

– Да, да, добре. Но пък никой няма право да влиза тук през нощта, нали?

– И това е отговорът ти?

– Не ти ли стига?

– Как очакваш да ми стига? Та тези гадини едва не ме изядоха.

– Е, нека ти бъде за урок.

– Домитар, това бяха Джабити.

– Разбирам, няма нужда да викаш. Отвратителни създания. – Той потрепери.

– А какво ще кажеш за стаята с кръвта? За връщането в миналото? За книгите, които избухват в живи картини? И за огледалата с демони в тях?

Той примигна озадачено.

– Дуелумът май ти е дошъл в повече. Не искаш ли да си полегнеш за малко?

– Значи твърдиш, че не знаеш за всички тези неща? Но нали сам каза, че Комините винаги ги е имало?

– Казах, че са тук, откакто се помня – коригира ме Домитар.

Вторачих се в него със скръстени на гърдите ръце.

– На какво ти приличат комините, Вега? – попита той.

– На нещо странно, магично, дяволско – на всичко друго, но не и на нормално място.

– Искам да кажа, на какво ти приличат отвън?

Замислих се, преди да отговоря.

– На замък, като онзи, който видях в една книга по време на Обучението. Но онова беше фантазия, а не реалност.

– И кой го казва? – повдигна педантично вежди той.

– Ами... не знам. – Поех си дълбоко дъх. – Значи е бил истински?

– Браво, умно момиче.

– И кой е живял в него?

– Трудно ще ти отговоря на това, защото нямам представа.

– Но щом знаеш, че е замък, как може да не знаеш чий е бил?

– Случва се да притежаваш бегла представа за нещо, без дълбочината на същинското познание.

Стиснах зъби, сдържайки яда си.

– Добре тогава, Мочурището винаги ли си е било Мочурище?

Той напълни отново чашката, разливайки малко Огнена вода по бюрото си. Отпи със замах, покапвайки се и по брадичката.

– Мочурището? Мочурището, казваш? Не знам нищо за Мочурището поради простия факт, че никога не съм ходил там, и слава богу!

– Значи си се примирил, че съдбата ти е да живееш и умреш в Горчилище?

– Както и на всеки друг Уъг.

– Не и на Куентин Хърмс.

– Правилно, него го изядоха Кръвниците.

– Наистина ли вярваш на тия глупости?

– А имаш ли доказателство за противното? – попита остро той, оставяйки чашката си.

– Възнамерявам да го намеря.

– Вега, ако планираш онова, което си мисля, то...

– Мисля, че именно това планира, Домитар. Дори съм сигурен.

Обърнах се рязко при звука на този глас. Дребничкият Дис Фидус стоеше на прага, с парцал и малка бутилка течност в ръка.

– А, здравей – рекох, не знаейки как да тълкувам думите му. Откъде можеше старият сбръчкан портиер да знае нещо за моите планове?

– Поздравления за днешната ти победа, Вега Джейн – изфъфли той.

– Благодаря, но какво имаше предвид като...

Но той не гледаше към мен, а към моя началник.

– Мисля, че е време, Домитар. И без пророчествата на Селина Джоунс знаехме, че този ден рано или късно ще настъпи.

Последният бавно кимна.

– Да, май си прав. Денят наистина настъпи.

Дис Фидус отпуши шишенцето и напои парцала с течността.

– Протегни ръка, Вега.

– Защо? Какво ще правиш?

– Просто протегни ръка. Тази с мастилените печати.

Погледнах към Домитар и той бавно кимна.

Протегнах неуверено ръката си, цялата покрита в синьо от две години ежедневно подпечатване при влизането ми във фабриката.

– Имай предвид, че усещането не е от най-приятните – отбеляза Дис Фидус. – Съжалявам, но няма друг начин.

Отдръпнах ръка и пак се обърнах към Домитар.

– Но защо трябва да търпя болка? – попитах. – Какъв е смисълът?

– Тя е нищо в сравнение с онова, което те чака в Мочурището, ако отидеш там с мастилото по себе си.

– Не разбирам.

– Не е и нужно – отвърна той. – Но ако планът ти наистина е такъв, от жизнено значение е печатите да ги няма. – После стисна плътно устни и зарея поглед към отсрещната стена.

Пристъпих към Дис Фидус и му подадох ръката си, като присвих очи и се подготвих да не изпищя. Той ме докосна с навлажнения парцал и сякаш хиляди жила едновременно се забиха кожата ми. Понечих да се отдръпна, но не можах. Старецът ме бе сграбчил за китката с неподозирана за размерите си сила. Простенах и стиснах зъби, усещайки, че ми се завива свят и едва се държа на краката си. Точно когато вече ми се струваше, че ще припадна, чух Дис Фидус да казва: