Дейвид Балдачи - Довършителката

Адарът, приключил с мисията си, вече се издигаше със силните си криле.

Последните му думи отново прозвучаха в ушите ми. Всъщност надали някога щях да ги забравя.

– Те идват за теб, Вега. Идват още сега.

Кучето и аз не спряхме да тичаме, докато не се озовахме извън границите на селото. Погледнах към небето и останах поразена. Там нямаше никакви звезди освен една. И тя се движеше. Втората падаща звезда, която виждах от денонощие насам, при това двете изглеждаха напълно еднакви. Но това бе невъзможно, а и бяха толкова далеч, че нямаше как да съм сигурна. Но тя сякаш ме водеше към точката, където щях да пресека Стената.

Както и предния път, мина ми през ума, че тази звезда е самотна. Самотна и сякаш изгубена. Пресичаше един небосклон, в който нямаше нищо освен чернота, и отиваше някъде, неизвестно къде. Но ако не знаеш накъде отиваш, хубавото е, че поне можеш да хванеш всяка пътека. И знаеш, че има и друго място освен това, където се намираш в момента.

След около половин километър спрях и измъкнах нещо от торбата. Заръчах на Хари Две да стои мирно и му надянах кожената сбруя, която бях изработила в Комините. Тя бе лека, но достатъчно здрава, съединена с метални болтове. Кучето прие операцията стоически, вирнало муцуна като роден летец. Почесах го зад ушите от благодарност за доброто поведение и го поведох край себе си. Щях да надяна ремъците на собствените си рамене чак когато стигнехме Стената.

Изведнъж се сниших към земята и се ослушах.

Срещу мен се задаваше нещо, което изобщо не си правеше труда да се промъква безшумно. Така се държаха силните, опасни създания. Хищниците. Жертвите обикновено пристъпваха тихо и се криеха в сенките.

Надянах ръкавицата и уголемих Мълнията до пълния и размер. После се шмугнах зад един гъст храст и зачаках да видя какво е.

– Делф! – Той се носеше безогледно покрай моето скривалище. Щом ме чу, спря и се заозърта с отворена уста, докато не се изправих, за да ме види. – Какво правиш тук?

– Адарът на Тансий дойде да ми съобщи, че от селото идвали за теб. Каза, че вече те е предупредил. Затова и тръгнах.

– Тръгнал си закъде?

Лицето му се смръщи в гримаса.

– Точно ти ли ме питаш, гарга такава?

Не можех да повярвам на ушите си. Даниъл Делфия никога не ми бе казвал обидна дума откакто го познавах, а аз го познавах откакто се помнех.

– Гарга? – рекох потресено. – Наричаш ме гарга?

– Да, коя свястна Женска би постъпила така? Гарга си, и рошава при това – добави намусено.

Пристъпих напред и вече се канех да го зашлевя, когато забелязах торбата на раменете му.

– Какво си помъкнал там?

– Същото, което и ти – посочи багажа ми той. После погледна надолу към овързания в ремъци Хари Две. – Виж ти, добре си го измислила.

– И къде отиваш? – попитах.

– Идвам с теб.

– Не, не идваш.

– Идвам, и още как.

– Няма да го допусна, Делф.

– Тогава и ти няма да вървиш никъде.

– Смяташ, че ще можеш да ме спреш?

– Поне мога да опитам.

– Но защо постъпваш така?

– Ние планирахме всичко заедно, нали?

– Но баща ти... предполагах, че...

– С него обсъдихме всичко. Обясних му как стоят нещата. И той се съгласи, че трябва да те придружа. Заръча ми още да ти благодаря, задето си го отървала от болката и всичко останало... И си ми помогнала да си избистря главата. Искаше да ти го каже и сам, но нали го знаеш какъв е. По-лесно ще укроти Крет, отколкото да върже две нормални приказки.

– В такъв случай... много съм трогната.

– Освен това сега си има пари, както и Уъг, който да му чиракува. Бизнес, както ти се изрази.

– Но аз смятах, че ще работите заедно.

– Не мога да те оставя да влезеш в Мочурището сама, Вега Джейн – поклати упорито глава той. – Просто не мога.

Известно време стояхме и се взирахме безмълвно един в друг. Отворих уста да кажа нещо, когато нещо привлече погледа ми нагоре.

Две звезди се носеха редом в небето. Приех го като знак, че съм сбъркала, съсредоточавайки се единствено върху себе си. Делф също заслужаваше своя шанс, а сигурно имаше и още много Уъгове, чиито съдби лежаха извън Горчилище.

Протегнах ръка и улових неговата.

– Радвам се, че си тук, Делф.

– Така ли? Наистина? – просия той.

Повдигнах се на пръсти и го целунах с думите:

– Трябваше да съм най-голямата глупачка, за да тръгна без теб.

– Не, Вега Джейн – отвърна той, обливайки се в гъста червенина. – Ти си всичко друго, но не и глупачка.

После ме отлепи от земята и ме целуна толкова силно, че останах без дъх и ми се стори, че ще припадна. Когато ме постави обратно, дълго време останахме прегърнати, с разтуптени сърца. Накрая той каза: