Дейвид Балдачи - Довършителката

– Това, което искам да кажа, е – продължи, – че парите всъщност не са лошо нещо. Могат да бъдат от полза за нуждаещите се Уъгове... и за техните семейства.

– Именно. Но сега съм дошла по друг въпрос.

– О, нима? – възкликна в очакване той, явно доволен от смяната на темата.

– Дъф Делфия...

– Запознат съм със случая, да. Видях го в Болницата снощи, преди да го преместят в Приюта. Трагично наистина.

Учудих се, защото Делф не бе споменавал за подобна визита. Но от друга страна, той си имаше достатъчно грижи на главата.

– Моригон ме увери, че Съветът ще се погрижи за него.

– Напълно вярно. Той е претърпял злополука по време на работа на Стената. Ще му отпуснем пенсия, а също ще покрием разходите по протезите му.

– Това е много щедро. А професията му?

– Искаш да кажеш, като зверообучител? Той безспорно беше най-добрият, но сега, без крака? Сама разбираш затруднението.

– А какво ще стане, ако към него бъде прикрепен друг Уъг, който се интересува от обучение на зверове? Горчилище се нуждае от такъв, а Дъф може да му предаде своите познания. Той ще служи един вид като негови крака, докато не усвои занаята.

– И господин Делфия ще получи не само пари за прехрана, но и цел, която да осмисля живота му – допълни Тансий.

– Именно.

В очите на събеседника ми проблясна искрица, а по лицето му се разля усмивка.

– Намирам идеята за добра. Ще направя необходимите стъпки. Имаш ли предвид конкретна кандидатура?

Споменах му името на един Уъг, който според мен бе подходящ за целта. Той взе перодръжка, за да го запише, и се обърна да потърси очилата си. Докато го правеше, аз бързо грабнах от бюрото една празна бланка с неговото име и официалния печат на Съвета и я пъхнах в джоба си.

Наблюдавах го, докато записваше името. Почеркът му беше ясен и твърд, лишен от витиеватите линии на Моригон или завъртулките, по които си падаше Домитар.

Поблагодарих му и си тръгнах. Пътьом отново минах покрай превзетата секретарка.

– О, слава на небесата, че си цяла и невредима, миличка – рече с видимо облекчение тя.

Погледнах я изненадано.

– Да не очакваше, че Тансий ще ме изяде, или нещо подобно?

– Разбира се, че не, как изобщо ти мина през ума. Просто предположих, че може да ти прилошее от вълнение от височайшето му присъствие.

– Е, издържах някак си – рекох троснато и излязох през вратата.

Щом се озовах на улицата, се потупах по джоба, в който лежеше официалната бланка. Беше ми се представила рядка възможност и аз не бях пропуснала да се възползвам. Усмихнах се, защото знаех точно какво ще направя с нея.

Щях да напиша писмо.

Този ден бе много специален за мен. Чакаха ме още куп задачи.

Отидох право вкъщи, където Хари Две ме очакваше нетърпеливо. Междувременно планът окончателно се избистри в главата ми. Придърпах един стол, напълних перодръжката с мастило и разгънах бланката на масата пред себе си. Трябваше да наклоня глава, защото едното ми око бе затворено, но знаех добре какво искам да напиша.

Бях видяла бележките, които Моригон нахвърля върху доклада на Уъга, работещ на Стената, тъй че имах известна представа за почерка и. Във всеки случай, достатъчно добра, за да разбера, че всички инструкции за направата на красиви неща в Комините, са излезли изпод нейната ръка. Яростта ми по адрес на тази Женска нямаше край. Заради нея се бях блъскала ден след ден срещу мизерна надница само за да могат всичките ми изделия да се озоват после в някаква яма. Сетих се за останалите Уъгове – Ковачите, Фермерите или онези, трудещи се до припадък на Мелницата. Каква друга причина можеше да има да ни държат постоянно гладни и изморени, освен за да не се замисляме какво всъщност е Горчилище?

И все пак почеркът, който се канех да имитирам днес, не беше на Моригон, а на Тансий. Бях го огледала добре върху многобройните книжа, пръснати по бюрото му. Съставях писмото си бавно, използвайки думи, които често го бях чувала да използва, за да не остане у получателя и капка съмнение, че посланието действително идва от председателя на Съвета.

След като приключих, оставих пергамента настрана. Стомахът ми къркореше и надзърнах в долапа, но със съжаление открих, че вътре няма нищо. Докато съзерцавах празните лавици, пъхнах ръка в джоба си и напипах монетите, спечелени от Личис Макгий. Осени ме внезапна идея и се упътих към вратата, но спрях насред път и се огледах. Приличах на същинско плашило – изпомачкана, мръсна и окървавена.