Дейвид Балдачи - Довършителката

Накрая само го погледнах и не добавих нищо към коментара си.

Очите му срещнаха моите за момент, после той се отвърна и започна отново да бърше челото на баща си.

– Всичко е наред, Вега Джейн. Знам, че си сторила всичко по силите си.

– Делф? – продумах след кратко мълчание.

– Да?

– Остава ли уговорката ни за Мочурището? След като Дуелумът приключи?

Видях как през лицето му премина рояк от емоции. Взорът му се обърна към баща му, после към мен и отново към баща му, където се задържа окончателно. Той сведе глава.

– Съжалявам, Ве-Вега Джейн.

Усетих как в очите ми напират сълзи. Потупах го по гърба и казах:

– Разбирам, Делф. Той е твоето... семейство. – Щеше ми се и от моето да е останал някой.

Станах и се упътих към вратата.

– Късмет на Дуелума, Вега Джейн.

Обърнах се и видях, че ме гледа тъжно.

– Дано го спечелиш докрай – добави той.

– Благодаря – отвърнах. После го оставих в компанията на баща му и излязох. Отвън грееше топло слънце, но аз никога не бях изпитвала такъв студ в душата си.

Следващата ми спирка бе зданието на Съвета. Изкачих се по стъпалата, разминавайки се с няколко служители, които ми хвърлиха учудени погледи. Без да им обръщам внимание, отворих едно от масивните крила на портала. То бе гравирано с орли, лъвове и нещо, което приличаше на убит Гарм. Мина ми през ума, че Уъгът, който го е изработил, вероятно никога не е виждал Гарм отблизо – изображението бе твърде далеч от ужасяващия облик на оригинала.

За първи път използвах парадния вход. При предното си посещение бях окована във вериги и ме вкараха през задната врата.

Озовах се в просторно преддверие с високи тавани, добре осветено и с приятна температура. Из него сновяха напред-назад членове на Съвета в достолепните си мантии, съпровождани от своите по-скромно облечени сътрудници – повечето Мъжки и само тук-таме по някоя Женска. Винаги се бях чудила защо малко място като Горчилище има нужда от Съвет, че и от толкова грамадна и помпозна сграда за него. Но както повечето ми въпроси, и този засега оставаше без отговор.

Отидох до облицовано с мрамор гише, зад което седеше ниска Женска със строг вид, облечена в сива туника, бялата и коса бе толкова силно опъната назад, че очите и изглеждаха полегати като на котка. Тя вирна нос към мен и произнесе с превзет тон:

– Мога ли да ви помогна с нещо?

– Надявам се, че да – отвърнах. – Тансий тук ли е в момента?

Носът и се вирна още повече, тъй че ако исках, можех да надзърна и в двете и ноздри.

– Тансий? Търсите Тансий? – каза го така, сякаш бях поискала среща с Господ.

– Точно така.

– А вие как се казвате? – попита хладно.

– Вега Джейн.

Нещо трепна в лицето и, издавайки, че е разпознала името ми.

– А, разбира се – рече по-дружелюбно. – Дуелумът. – Погледът и се плъзна по изстрадалата ми физиономия и тя цъкна съжалително с език. – Божичко, виж си лицето само. А сега се сещам, че съм те виждала из Горчилище. Дори беше хубавичка. Тъжна работа.

– Благодаря – измърморих на този двусмислен комплимент. – Е, тук ли е Тансий?

Тя моментално си възвърна формалния вид.

– И по какъв повод го търсиш?

– Личен въпрос. Както знаете, брат ми е специален сътрудник...

– Знам всичко, което е необходимо, за младия Джон Джейн, благодаря – присви устни тя, обмисляйки как да постъпи. – Един момент – рече накрая и като се измъкна иззад гишето, заситни надолу по коридора, като на няколко пъти се обърна да ме погледне.

Зачаках търпеливо връщането и, зяпайки наоколо. Точно над вратата имаше изображение на Алвис Алкумус. Той изглеждаше мъдър и благ, но също и някак замечтан, което ми се стори интересно. Брадата му бе толкова дълга, че стигаше до гърдите. Откъде ли бе дошъл, за да основе селото? Дали бе минал през Мочурището? Или тогава то още не е съществувало? А може би просто е изникнал от земята като гъба? Всъщност все повече клонях към убеждението, че историята за него е просто измислица, пръкнала се от развинтеното въображение на някой Уъг.

Закрачих покрай стените, оглеждайки окачените по тях грамадни картини. Повечето представляваха батални сцени, включващи различни фантастични същества и Уъгове, облечени в брони. Битката на зверовете, за която ни бяха преподавали по време на Обучението. Легендата за нашите предци, победили злите създания и изтласкали ги обратно в Мочурището.

Едно от платната привлече вниманието ми, защото съдържанието му ми бе твърде познато. То изобразяваше воин в ризница, въоръжен с копие и яздещ Слеп, който прескачаше нещо. Върху дясната му ръка бе надяната тъмна ръкавица. Колкото до копието, то бе същото като Мълнията, която сега се спотайваше – макар и в умален вид – в собствения ми джоб. Само цветът му беше не жълт, а черен. Воинът без съмнение бе Женската, загинала на бойното поле по време на пътуването ми в миналото.