Дейвид Балдачи - Довършителката

Освен цвета на копието в картината имаше и други неточности. Предметът, който ездачката прескачаше, бе малка скала. Подобно препятствие изобщо не налагаше скок от страна на Слепа. Също така тя преследваше Фрек, а на онова бойно поле нямаше никакви Фрекове. Там Женската бе запратила копието си по Колос, бе прескочила мен и после се бе издигнала във въздуха, за да се сражава с друга фигура, възседнала гигантски Адар.

Естествено, не бе изключено на картината да е нарисувана друга битка, но не мислех така – всичко останало твърде точно съответстваше на спомена ми. Просто Колосът и аз бяхме заличени, а на наше място бяха добавени малката скала и Фрекът. Друго – тук щитът закриваше лицето на воина, а аз ясно помнех, че Женската го бе свалила, позволявайки ми да я видя. Вероятно Моригон не искаше зрителите да направят връзка с нейната прародителка. А Колосът бе премахнат, защото Уъговете, с изключение на мен, нямаха дори представа за съществуването на тези чудовища.

Тъкмо се извърнах от картината, чух да приближават бързи стъпки. Дребната, превзета рецепционистка се връщаше, при това, както ми се стори, силно развълнувана.

– Тансий ще те приеме – рече запъхтяно, като очите и щяха да изхвръкнат от орбитите пред тази перспектива.

– Това нещо необичайно ли е? – попитах.

– А, не, напротив. Толкова обичайно, колкото и да храниш Амарок от ръката си.

После ме поведе по дълъг коридор, докато стигнахме до масивна врата в дъното му. Плахо почука и отвътре се чу басово „Влез“. Тя натисна дръжката, бутна ме вътре, затвори след мен и токчетата и отново зачаткаха, отдалечавайки се по мраморния под.

Огледах с известно страхопочитание стаята, изпълнена с безброй предмети. После погледът ми се спря върху едрия Уъг, който седеше зад бюро, сякаш твърде малко както за неговите, така и за размерите на помещението. Тансий се надигна от мястото си и се усмихна.

– Вега. Моля заповядай, седни.

Събрах цялата си останала самоувереност, която не бе никак много, пристъпих напред и се настаних върху крехкия на вид стол срещу бюрото. Чух го как изскърцва под тежестта ми и за миг се уплаших, че ще се разпадне, но той все пак издържа.

Тансий ме загледа в очакване. Плотът пред него бе отрупан с писма, рула пергамент, доклади и планове на Стената, както и с празни официални бланки на Съвета. Преди да успея да отворя уста, той каза:

– Не помня да си чупила носа си на Дуелума.

– О, нищо особено – махнах небрежно с ръка. – Малка злополука в Комините. За няколко дни ще заздравее. – Потърках неловко едното си насинено око. Другото също бе подпухнало, но през него виждах малко по-добре.

– Разбирам – отвърна Тансий по начин, ясно показващ, че прозира лъжата ми.

Прочистих гърло и продължих:

– Днес спечелих и третия си двубой.

– Да, знам – вдигна той гъсто изписан лист. – Докладът пристигна току-що. Бързо си се справила с господин Доджсън. Забележително постижение, предвид добрата му форма. Но е възможно да е допуснал и известни пропуски в подготовката си...

– Просто е твърде самонадеян, за да признае, че има слабости, върху които трябва да поработи.

– Именно – кимна замислено Тансий.

– Предполагам, че за почти съвършени Уъгове като него е трудно да съзрат недостатъците си. Докато аз имам толкова много, че постоянно се старая да ги премахвам.

– Това като че ли е добър подход за всички ни, независимо колко сме съвършени – усмихна се той.

– Днес заложих на себе си – подрънках парите в джоба си. – Докато Кроун смяташе, че ще загубя и това му костваше двайсет и пет монети.

– Правилникът на Съвета ми забранява подобни развлечения, иначе и аз бих заложил на теб, Вега.

– Защо? – попитах, внезапно заинтригувана от коментара му. – Доджсън е силен и опитен противник.

Очите му се присвиха, но усмивката остана върху лицето му.

– Има сила ето тук – отвърна, като присви лакът така, че мускулът изпъна до пръсване ръкава му – и тук – продължи, докосвайки гърдите си. – Ти имаш в изобилие от втората, а тя всъщност е решаваща.

– Значи получавате редовни доклади за хода на Дуелума? – посочих листа в ръката му.

– О, да. Още една победа и ще се биеш за правото да получиш шампионската титла.

– И хиляда монети – добавих.

– Какво общо имат монетите? – махна пренебрежително той. – Ето, аз съм участвал в десетки двубои и те никога не са ме вълнували. Славата е тази, която...

Тук той замлъкна и аз се досетих защо. Погледът му се плъзна по кльощавата ми фигура. По окъсаната наметка. По вехтите обувки. По немитата ми кожа.