Сара Маас - Двор от скреж и звездна светлина

— Тя ще навърши двайсет и една. Двайсет и една, Касиан.

— Е и? Майка ти е била на осемнайсет, когато баща ти е бил на деветстотин.

— И е живяла в мъка.

— Фейра не е като майка ти. А ти не си като баща си. — Той ме огледа. — И защо си мислиш такива неща? Да не би… да имате неприятности?

Точно обратното всъщност.

— Просто понякога имам чувството, че… — подхванах, пристъпвайки от крак на крак, и древните дървени дъски изскърцаха под ботушите ми. Усещах силата си като гърчещо се живо същество, дебнещо във вените ми. — Че всичко е някаква шега. Космическа заблуда и никой — никой — не може да живее в такова щастие, без да си плати за него.

— Вече сте платили, Рис. И двамата. Прескъпо.

Махнах с ръка.

— Да, но… — подех, всъщност неспособен да довърша.

Касиан впери поглед в мен.

После прекоси разстоянието помежду ни и ме прегърна толкова силно, че не можех да си поема въздух.

— Ти успя. Заедно успяхме. И двамата преживяхте достатъчно, че никой да не ви вини, ако решите да отплавате към залеза като Мириам и Дракон, без да ви е грижа за друго. Но вас ви е грижа, и двамата продължавате да пазите мира. Мир , Рис. Постигнахме мир , и то истински. Порадвай му се… порадвайте се един на друг. Изплатихте дълга си още преди да се е превърнал в дълг.

Гърлото ми се стегна и го прегърнах още по-силно през крилете, въпреки че люспите на кожените му дрехи се впиха в пръстите ми.

— Ами ти? — попитах, като се отдръпнах от него. — Щастлив ли си?

Сенки притулиха лешниковите му очи.

— Почти.

Сдържан отговор.

И за това трябваше да се погрижа. Може би имаше нишки, които да подръпна, да преплета.

Касиан кимна с брадичка към вратата.

— Тръгвай, копеле такова. Ще се видим след три дни.

Кимнах и най-накрая отворих вратата. След миг обаче спрях на прага.

— Благодаря ти, братко.

Кривата усмивка на Касиан засия, макар че сенките още тъмнееха в очите му.

— За мен е чест, господарю.

Касиан не беше напълно сигурен, че ще успее да се справи с Девлон и воините му. Поне не и през следващия час.

А тъй като това далеч нямаше да потуши недоволството, изчака Рис да се ответрее сред снега и вятъра, преди и той самият да изчезне.

Не се ответря, макар че това си беше страхотно оръжие срещу враговете във всяка битка. Беше виждал Рис да го прави с унищожителни резултати. Също и Аз — по странния начин, по който Азриел умееше да се придвижва през света, без да се ответрява в истинския смисъл на думата.

Не го беше разпитвал за това. А и Аз не беше благоволил да му обясни. Но Касиан харесваше собствения си метод за придвижване — летенето. И то определено му служеше добре в битка.

Излезе пред прага на древната дървена къща, така че Девлон и другите идиоти по тренировъчните площадки да го виждат добре, и се запротяга най-демонстративно. Първо ръцете — изваяни и все така нетърпеливи да смачкат някое и друго илирианско лице. После крилете — по-широки и масивни от техните. Открай време те го мразеха най-вече заради тях. Разпери ги, докато напрежението по мощните им мускули и сухожилия не премина в удовлетворително парене, и хвърли дълги сенки с тях по снега.

А после се изстреля в сивото небе с един могъщ размах.

Вятърът затътна край него и очите му се насълзиха от хапливия студ. Ободрителен, освобождаващ студ. Издигна се още по-нависоко, после направи вираж наляво, устремявайки се към върховете зад прохода. Нямаше смисъл да кръжи предупредително над Девлон и тренировъчните площадки.

Повече ги ядосваше, като ги игнорираше и им показваше, че не са достатъчно важни, за да ги смята за истинска заплаха. Рис го беше научил на този подход. Преди много време.

Улавяйки едно възходящо течение, което го издигна над близките върхове и към необятния заснежен планински лабиринт на родината им, Касиан вдиша дълбоко. Коженият костюм за летене и ръкавиците го пазеха от студа, но крилете му бяха изложени на смразяващия вятър, режещ като нож.

Можеше да се защити от него със Сифоните си, беше го правил и преди. Но точно днес, тази сутрин, искаше да усеща свирепия студ.

Особено като знаеше какво му предстои. Накъде летеше.

Можеше да следва този път и с превръзка на очите, просто слушайки фученето на вятъра из планината, вдишвайки аромата на обгърнатите в борови гори върхове и голите скални полета.

Рядко летеше насам, обикновено когато очакваше да избухне, но му беше останало достатъчно самообладание да осъзнае нуждата от няколко часа полет. Днешният не беше изключение.