Сара Маас: Двор от скреж и звездна светлина

В далечината дребни тъмни фигури се стрелкаха из небето. Патрулиращи воини. Или въоръжена охрана на семейства, тръгнали да празнуват слънцестоенето с роднини.

Повечето Върховни елфи вярваха, че илирианците са най-голямата заплаха в тази планина.

Не съзнаваха, че много по-опасни твари дебнат сред върховете — едни ловуват с вятъра, други се спотайват в дълбоките пещери в скалите.

Фейра бе дръзнала да се изправи лице в лице с някои от тях сред боровите гори на Степите. Да спаси Рис. Касиан се питаше дали брат му й е разказал какви същества обитават планината. Повечето бяха избити от илирианците или подгонени към Степите. Но най-коварните сред тях, най-древните намираха укритие тук. И в безлунните нощи излизаха да се хранят.

Дори петте века на воинско обучение не възпряха ледената тръпка по гърба му, когато плъзна поглед по пустата притихнала планина отдолу, чудейки се какво ли спи под снега.

Прогони мисълта от съзнанието си и рязко свърна на север. На хоризонта се материализира познат силует, нарастващ с всеки размах на мощните му криле.

Рамиел. Свещената планина.

Сърцето не само на Илирия, но и на целия Двор на Нощта.

Никой нямаше право да пристъпва по голите й скалисти склонове — с изключение на илирианците, и то само веднъж годишно. По време на Кървавия ритуал.

Касиан се понесе към нея, безпомощен срещу древния й зов. Толкова беше различна от ужасяващия самотен връх в центъра на Притиан! Рамиел открай време му се струваше някак жива. Будна и вечно бдителна.

Един-единствен път беше стъпвал в нея, в онзи последен ден на Ритуала. Когато с братята му, окървавени и пребити, се изкачиха по единия й скат, достигайки ониксовия монолит на върха й. Още усещаше рехавите скали под ботушите си, чуваше дрезгавото си дишане, докато влачеше Рис нагоре, а Азриел пазеше гърбовете им. Тримата докоснаха камъка заедно — първите, достигнали върха в края на жестоката седмица. Безспорните победители.

Ритуалът не се беше променил през следващите векове. До ден-днешен в началото на пролетта стотици млади воини биваха оставяни в планината и горите около върха — територия, отцепена през останалата част от годината, за да не решат новаците да проучват предварително най-удачните маршрути и места за залагане на капани. През годината се наблюдаваха редица показатели за готовността на младите воини да участват в надпреварата, леко различни в различните лагери. Правилата обаче оставаха непроменени.

Всички новаци се съревноваваха с вързани криле, без Сифони — специално заклинание потискаше магията им — и само с дрехите на гърбовете си. Целта: да стигнат върха на планината до края на седмицата и да докоснат камъка. Препятствията: огромното разстояние, природните капани и опонентите. Разгръщаха се стари кървави вражди, раждаха се нови. Уреждаха се сметки.

„Цяла седмица безсмислени кръвопролития“, обичаше да казва Аз.

Рис често беше на неговото мнение, но също толкова често подкрепяше гледната точка на Касиан — Кървавият ритуал осигуряваше отдушник за опасното напрежение в илирианската общност. По-добре да го уталожат по време на Ритуала, отколкото да прерасне в гражданска война.

Илирианците бяха силно, гордо, неустрашимо племе. Но не и миротворци.

Можеше пък да му провърви. Нищо чудно тазгодишният Ритуал да поразсее броженията. Дявол да го вземе, беше готов самият той да участва, ако така щеше да укроти недоволството.

Оцеля на косъм в тази война. Не им трябваше нова. Не и когато пред границите им се струпваха толкова неизвестни величини.

Рамиел се издигаше пред него като остър каменен къс, пронизващ сивото небе. Красива и самотна. Всевечна и нетленна.

Нищо чудно, че първият владетел на Двора на Нощта я бе изобразил на герба си. Заедно с трите звезди, които изгряваха съвсем за кратко всяка година, обгръщайки най-високия връх на Рамиел като корона. Именно в този период се провеждаше Ритуалът. Кое се беше появило първо — гербът или Ритуалът — Касиан не знаеше. И никога не му бе хрумнало да проучи.

Иглолистните гори и клисурите, осеяли подножието на Рамиел, проблясваха под девствения сняг. Пусти и чисти. Без следа от кръвопролитията, които щяха да ги превземат с началото на пролетта.

С всеки размах Касиан наближаваше планината, величествена и необятна, толкова обширна, че на фона й изглеждаше като еднодневка, понесена от вятъра. Полетя нагоре над южния й скат, издигайки се достатъчно нависоко, че да зърне лъскавия черен камък, стърчащ на върха й.