Сара Маас: Двор от скреж и звездна светлина

След миг вече прониквах в нея и едва не ни забих в покривите като неопитен илириански хлапак. Фейра просто се разсмя.

И дрезгавият звук ме доведе до финала.

Не беше най-бляскавият ми момент и несъмнено щях да потъна до още по-големи низини, преди Зимното слънцестоене да ни донесе поне един ден истинска почивка.

Потиснах надигащия се в мен копнеж, докато от него не остана само смътен тътен в дъното на съзнанието ми. Проговорих чак когато с Касиан минавахме през дървената входна врата.

— Имаш ли да ми казваш нещо друго, така и така съм дошъл?

Изтръсках снега от ботушите си в рамката на вратата и влязох в къщата. Кухненската маса се намираше точно в средата на предната стая. Прогоних спомена за Фейра, приведена над нея.

Касиан въздъхна и затвори вратата след себе си, после прибра криле и се облегна на нея.

— Мъти се раздор. А когато на слънцестоенето се съберат толкова кланове, ще го раздухат още повече.

Запалих камината с искра от силата си и малкото помещение се затопли бързо. Използвах само струйка магия, но дори нейното освобождаване пооблекчи постоянното напрежение от обуздаването на истинската ми същност, на тъмната ми мощ. Облегнах се на проклетата маса и скръстих ръце.

— И преди сме си имали работа с такива глупости. Ще овладеем положението.

Касиан поклати глава и дългата до раменете му тъмна коса проблесна на воднистата светлина, процеждаща се през предните прозорци.

— Не е като преди. Преди нас, двамата, и Аз ни мразеха заради произхода ни. Този път обаче… ние ги изпратихме на война. Аз ги изпратих, Рис. И сега не само воините недоволстват, но и елфките. Смятат, че сме ги изпратили на юг, за да си отмъстим за отношението им към нас в детството ни, че нарочно сме разположили част от воините им по фронтовите линии.

Лошо. Много лошо.

— В такъв случай трябва да подходим внимателно. Разбери откъде изтича отровата и я спри. С мирни средства — поясних, когато Касиан вдигна вежди насреща ми. — Този път няма да оправим нещата с убийства.

Той се почеса по долната челюст.

— Прав си, няма.

Не можеха да ги изловят като отцепническите банди, тормозили всички по пътя си. Просто изключено.

Касиан плъзна поглед из смътно осветената къща, към пращящата камина, където бяхме гледали как майка ми готви по време на обучението ни. Стара позната болка изпълни гърдите ми. Всеки сантиметър от тази къща беше напоен с миналото.

— Много от тях се прибират за слънцестоенето — продължи Касиан. — Мога да остана тук, да следя положението. Ще раздам подаръци на децата, на някои от съпругите. Неща, от които наистина се нуждаят, но гордостта не им позволява да си ги поискат.

Добра идея. Но…

— Може да почака. Трябваш ми у дома за слънцестоенето.

— Нямам нищо против да…

— Трябваш ми у дома. Във Веларис — додадох, когато отвори уста за някое излияние, подбудено от илирианската преданост, която още изпитваше, въпреки че цял живот се отнасяха с него като с нищожество. — Ще прекараме слънцестоенето заедно. Всички.

Дори да се наложеше да им издам директна заповед като Велик господар. Касиан килна глава.

— Какво те мъчи?

— Нищо.

Предвид обстоятелствата нямах за какво да се оплаквам. Желанието да си лягам редовно с другарката ми не беше точно неотложен въпрос. Нито пък нечия чужда грижа, освен наша.

— Май си леко напрегнат, а, Рис?

Естествено, че ме беше прочел като отворена книга.

Въздъхнах и вдигнах свъсен поглед към древния почернен от сажди таван. И в тази къща бяхме празнували слънцестоенето. Майка ми винаги имаше подаръци за Азриел и Касиан. Касиан получи първия подарък в живота си при първото ни слънцестоене тук. Още помнех сълзите, които опита да прикрие, докато го отваряше, както и сълзите в очите на майка ми, докато го гледаше.

— Ще ми се да прескоча направо в следващата седмица.

— Е, силата ти не е ли способна на това?

Пратих му сух поглед. Той ми се ухили наперено в отговор. Винаги ще съм благодарен за тях — приятелите ми, семейството ми, които не се плашат от силата ми, не ги обгръща мирис на страх при срещата с нея. Да, способен съм здравата да ги поуплаша, но всички си правехме такива номера един на друг. Касиан ме беше стряскал повече пъти, отколкото ми се ще да си призная — последният беше преди броени месеци.

Всъщност два пъти. Беше го направил два пъти в рамките на няколко седмици.

Още виждах как Азриел го влачи от бойното поле, как по краката му шурти кръв и попива в калта, как раната през средата на тялото му зее като чудовищна паст.