Сара Маас: Двор от скреж и звездна светлина

Явно положението беше тежко, щом брат ми ме беше извикал. Много тежко. Може би трябваше някой от нас винаги да се навърта наоколо, поне докато илирианците не запомнят, че действията им неизменно водят до последствия.

Но войната засегна всички ни и докато градяхме наново разрушеното, докато териториите на човеците пълзяха бавно към нашите, докато елфическите кралства се чудеха какви ли поразии можеха да им се разминат в този свят без Стена… Просто не разполагахме с достатъчно ресурси да оставим наши хора на пост тук. Още не. Може би следващото лято, ако нещата по другите места се поуталожат.

Хората на Девлон чакаха на най-близката площадка, оглеждайки изпитателно двама ни с Касиан, както през целия ни живот досега. Бяхме изклали немалко от тях в Кървавия ритуал преди векове, затова още страняха, но… Илирианците се биха и проляха кръв това лято. Именно те претърпяха най-многобройни загуби, поемайки първичната мощ на Хиберн и Котела.

Фактът, че изобщо имаше оцелели, беше доказателство за уменията им и върховното водачество на Касиан, но заради изолацията и бездействието им в планината загубата започваше да се превръща в нещо грозно. Опасно.

Никой от нас не беше забравил, че при управлението на Амаранта няколко групи воини на драго сърце бяха свели глави пред нея. А и несъмнено никой от илирианците не беше забравил, че първите месеци след падението й ние изловихме всички отцепници. И ги накарахме да си платят.

Да, трябваше да оставим някого на пост тук. И това ще стане.

Девлон упорито скръсти мускулести ръце.

— Момчетата заслужават едно хубаво слънцестоене след всичко преживяно. Нека момичетата им го осигурят.

Копелето определено знаеше какви оръжия да използва — и физически, и словесни.

— Два часа на площадката всяка сутрин — заяви Касиан с онзи твърд тон, при който дори аз не смеех да настоявам, защото можеше да доведе само до кавга. Погледът му не трепваше. — Нека момчетата помогнат с украсяването, чистенето и готвенето. И те имат по две ръце.

— Някои — поправи го Девлон. — Други се върнаха от войната без една.

Не видях, но усетих колко дълбоко думите му пронизаха Касиан.

Такава беше цената да си пълководец на моите армии: всяка травма, всяка смърт, всеки белег той приемаше като свой личен провал. А сега, попаднал сред тези воини, когато виждаше с очите си липсващите им крайници и жестоки травми, някои от които никога нямаше да оздравеят…

— Ще се упражняват по деветдесет минути — наредих, укротявайки тъмната сила, която започваше да се надига във вените ми и да търси излаз към света. Пъхнах премръзналите си ръце в джобовете. Касиан имаше благоразумието да се престори на възмутен и разпери широко криле. Девлон отвори уста, но аз го прекъснах, преди да е изкрещял някоя глупост. — По час и половина всяка сутрин, а после се заемат с домакинската работа. Мъжете ще им помагат с каквото могат. — Огледах шатрите и малките къщурки от камък и дърво, разпилени из широкия проход и нагоре по осеяните с дървета скатове. — Не забравяй, Девлон, че и много жени претърпяха сериозни загуби. Може да не са останали без ръка или крак, но съпрузите, синовете и братята им са били по бойните полета. Всички ще помагат за подготовката на празника и всички ще тренират.

Кимнах с брадичка на Касиан да ме последва към къщата отвъд лагера — полевата ни база тук. Бях обладавал Фейра на всяка повърхност в нея — кухненската маса ми беше любима заради онези диви първи дни след официалното ни свързване, когато не понасях близостта й, без да проникна в нея.

Колко далечни ми се струваха сега онези дни. Сякаш отпреди цяла вечност.

Имах нужда от празник.

Сняг и лед хрущяха под ботушите ни, докато крачехме към тясната двуетажна каменна къща в началото на гората.

Имах нужда от празник — не за да си почина или да отида някъде, а просто за да остана повече от няколко часа в едно легло с другарката си.

Повече от няколко часа да спя до нея и да я обладавам. Напоследък беше или едното, или другото. А това беше напълно неприемливо. И ме правеше безразсъден.

Миналата седмица бях толкова смазващо зает и толкова отчаян да я докосна, да я вкуся, че я покорих по време на полета от Дома на Ветровете към градската къща. Високо над Веларис, пред погледите на всички — ако не бях обгърнал двама ни с плащ за невидимост. Подвигът изискваше внимателна преценка на движенията ми и го планирах от месеци, но когато Фейра се притисна към мен, когато останахме сами в небето, един-единствен поглед в синьо-сивите й очи ме накара да разкопчая панталона й.