Сара Маас: Двор от скреж и звездна светлина

Отговорът на Рис най-сетне проблесна по връзката ни, донесен от грохот на тъмна блещукаща мощ.

В лагера на Девлон.

Защо чак сега отговаряш?

Да, разстоянието до Илирианската планина беше голямо, но ме учуди, че посланието му идва след минути.

Тих сладострастен смях.

Касиан се беше разбеснял. Нареждаше толкова бързо, че дъх не си поемаше.

Горкичкото ми илирианско гълъбче. Май много те измъчваме, а?

Смехът на Рис отново се понесе към мен, милвайки самата ми душа с обвити в нощ ръце. След миг обаче секна и се изпари толкова бързо, колкото беше дошъл.

Касиан погна Девлон. Ще говорим по-късно.

Той погали любящо сетивата ми и изчезна. Скоро щях да получа подробен доклад, но засега… Усмихнах се на снега, танцуващ отвъд прозорците.

Беше едва девет сутринта, а Касиан вече беснееше.

Воднистото зимно слънце неуспешно се мъчеше да проникне през облаците, надвиснали над Илирианската планина, а вятърът тътнеше покрай сивите върхове. Няколко сантиметра сняг вече застилаха оживения лагер и сякаш вещаеха същата участ за Веларис.

Като напусках града призори, вече валеше — навярно, докато се прибера, земята вече ще е загърната в бяла покривка. Не успях да попитам Фейра при краткия ни разговор по връзката преди минути, но може да се поразходим заедно. Искам да й покажа как блести градът на звездната светлина под девствения сняг.

Но другарката и градът ми сякаш се намираха в съвсем различен свят от трескавата работа в лагера Ветробран, скътан в широк високопланински проход. Дори свирепият вятър, фучащ между върховете, опровергавайки названието на лагера с дивите снежни вихрушки, които издигаше във въздуха, не възпираше илирианците от ежедневните им задачи.

Воините, които не патрулираха из района, тренираха по няколкото скални площадки, завършващи със стръмна пропаст към малката долина отдолу. Невоюващите елфи се занимаваха всеки със своя си занаят — търговия, ковачество, обущарство.

Елфките вършеха черната работа. Те самите обаче не я възприемаха така. Задачите и на млади, и на стари бяха едни и същи: готвене, чистене, отглеждане на деца, шиене, пране… И в тези дела имаше чест — при други обстоятелства можеше да се изпълняват с гордост. Но не и когато всяка елфка от лагера беше длъжна да ги изпълнява. А отметнеше ли се от дълга си, или някоя от шестте лагерни майки, или елфът, ръководещ живота й, щеше да я накаже.

Така живееше народът на майка ми, откакто познавах това място. Преди няколко месеца светът се беше преродил по време на войната, след краха на Стената, но ето че някои неща не се променяха. Особено тук, където промяната настъпваше по-бавно от топенето на глетчерите, разпръснати из планината. Традициите отпреди хиляди години си оставаха почти непокътнати.

Досега. Докато не се появихме ние.

Откъснах вниманието си от шумния лагер отвъд очертаните с тебешир граници на тренировъчните площадки, където стояхме. Касиан продължаваше да спори с Девлон.

— Момичетата са заети с подготовката за слънцестоенето — обясняваше лагерният господар, скръстил ръце върху масивните си гърди. — Жените имат нужда от помощ, за да приготвят всичко навреме. Ще тренират идната седмица.

Вече не знаех за кой път водим почти един и същ разговор през десетилетията, в който Касиан притискаше Девлон.

Вятърът брулеше тъмната коса на приятеля ми, но лицето му остана твърдо като гранит, докато говореше на воина, неохотно заел се да ни тренира:

— Момичетата ще могат да помогнат на майките си след края на тренировката. Ще я намалим на два часа. Остатъкът от деня ще отделят на приготовленията за празника.

Девлон плъзна лешниковите си очи към мен.

— Това заповед ли е?

Задържах погледа му. И въпреки короната ми, силата ми, с усилие устоях да не се превърна в разтрепераното дете отпреди пет века — от онзи първи ден, когато Девлон се извиси над мен и ме хвърли на тренировъчната площадка.

— Ако Касиан каже, че е заповед, значи е.

През годините, в които водехме същата тази битка с Девлон и илирианците, ми беше хрумвало, че мога просто да нахлуя в съзнанието му, в съзнанията на всички тях, и да ги склоня. Но има граници, които не съм готов да премина. А и Касиан не би ми го простил.

Девлон изсумтя и дъхът му се изви на бяла струйка пред него.

— Един час.

— Два часа — натърти Касиан и разгърна леко криле, придържайки се към линията, която ме бяха извикали да му наложа тази сутрин.