Сара Маас: Двор от скреж и звездна светлина

Нямаше представа кой е сложил оникса там. Според легендата е съществувал още преди да се роди Дворът на Нощта, преди илирианците да мигрират от Мирмидоните, преди човеците да населят земята. Въпреки че цялата Рамиел беше обгърната от нов сняг, по каменната колона не се виждаше нито снежинка.

Тръпка, ледена, но някак приятна, премина по вените му.

Рядко участник в Кървавия ритуал се добираше до монолита. Откакто с братята му го достигнаха преди пет века, Касиан знаеше едва за дузина други, успели не само да навлязат в планината, но и да оцелеят до върха й. След цяла седмица на битки, тичане, майсторене на импровизирани оръжия и търсене на храна изкачването се оказваше по-тежко предизвикателство от всички ужаси преди него. То беше истинско изпитание на волята и куража. Да продължиш да се катериш, когато тялото ти вече те умолява да спреш… Именно тогава се пречупваха воините.

Но когато Касиан докосна ониксовия монолит, когато почувства древната песен на силата му в кръвта си, миг преди да го отвее обратно в лагера на Девлон… Струваше си. Чувството си струваше.

Касиан сведе тържествено глава пред Рамиел и живия камък на върха й, после улови друго стремглаво течение на вятъра и се понесе на юг.

След едночасов полет наближи друг познат връх.

Връх, който навестяваха само трима, с братята му. Точно него имаше нужда да види, да усети днес.

Някога тук бе имало лагер, оживен като този на Девлон.

Някога. Преди едно копеле да се роди в мразовита изоставена шатра в покрайнините на селото. Преди да изхвърлят на снега младата неомъжена майка с бебето й в ръце броени дни след раждането. Преди години по-късно да хвърлят същото това дете в калния лагер на Девлон.

Касиан кацна сред равния планински проход, затрупан с преспи, по-високи от тези във Ветробран. Укрили всяка следа от някогашното селище.

Но от него и бездруго бяха останали само пепел и отломки.

Той лично се беше погрижил за това.

След като си отмъсти на всички, отговорни за страданието и мъките й, никой друг не пожела да остане. Изпотрошени кости и лепкава кръв покриваха всяко поле, всяка тренировъчна площадка. Затова останалите жители мигрираха — едни се населиха в чужди лагери, други заминаха още по-надалеч. Никой никога не се върна.

Векове по-късно все още не съжаляваше за постъпката си.

И сега, застанал в заснежения ветровит проход, оглеждайки пустошта, където бе роден, Касиан не съжали нито за миг.

Майка му бе страдала през целия си твърде кратък живот. Най-вече след раждането му. Най-вече в годините, след като й го бяха отнели.

А когато той възмъжа и събра сили да я потърси тук, нея вече я нямаше.

Не му казаха къде е погребана. Дали изобщо й бяха отдали поне тази чест, или просто бяха изхвърлили тялото й да гние в някоя ледена бездна.

До ден-днешен не знаеше. Дори със сетния си агонизиращ дъх онези, които бяха отнели всичкото й щастие, отказаха да му отговорят. Изплюха се в лицето му и му разказаха за всяко мъчение, което й бяха причинили.

Касиан бе искал да я погребе във Веларис. На някое светло и топло място, пълно с добросърдечни хора. Надалеч от тази планина.

Той плъзна поглед по заснежения проход. Спомените му бяха мъгляви: кал, студ и малки огньове. Но все пак си спомняше мелодичен меден глас и гальовни нежни ръце.

Само това му беше останало от нея.

Касиан прокара пръсти през косата си, оплитайки ги в разчорлените от вятъра кичури.

Знаеше защо е дошъл, защо винаги се връща тук. Колкото и да го подиграваше Амрен, че бил илириански варварин, той познаваше ума си, сърцето си.

Девлон беше по-справедлив лагерен господар от много други. Но дори той не проявяваше милост към злощастните жени, тормозени и отритвани от клана си.

Затова Касиан обучаваше тези жени, даваше им уменията и увереността да отвърнат на удара, да се осмелят да погледнат отвъд лагерните си огньове… Правеше го за нея. За майка си, погребана тук или никъде. За да не се случва повече. За да може народът му, който още обичаше, независимо от провиненията му, един ден да прерасне в нещо повече. Нещо по-добро.

Незнайният гроб в този проход му напомняше защо го прави.

Касиан постоя мълчаливо дълги минути, преди да извърне поглед на запад. Сякаш виждаше чак до Веларис.

Рис го искаше у дома за слънцестоенето и той щеше да се подчини.

Дори Неста…

Неста.

Даже в собствените му мисли името й кънтеше кухо, студено.

Не беше нито моментът, нито мястото да мисли за нея.