Ричард Форд - Разбитата корона

Те нападнаха в безлунна нощ. Фаро и келтана изколиха мнозина от гортана и откраднаха племето от бащата на Регулус. Най-безсрамно изтръгнаха зъбите и ноктите на стария вожд и ги заровиха в пръстта, за да не може той да стане воин в следващия си живот.

Регулус беше на лов с воините си, когато му направиха засада. Щом научи за смъртта на баща си, той разбра какво ще последва. Фаро щеше да протегне ръка, за да се свържат с кръв и да поиска вярност от Регулус и хората му. А после, когато най-малко очаква, Регулус щеше да последва съдбата на баща си. Фаро не би рискувал да го остави жив, за да не може да му отмъсти. Но Регулус не можеше да нападне Фаро, докато той бе вожд на гортана и съюзник на келтана. Нямаше друг избор, освен да избяга. И — неизбежно — преследвачите на Фаро се втурнаха след него.

Бяха ги открили бързо — толкова бързо, че свариха Регулус и воините му неподготвени. Повечето паднаха в битката, макар че се биха добре, само малцина успяха да избягат. Сега, далеч от дома и все още преследвани от неуморен враг, те бяха изтощени. Съюзниците на Фаро нямаше да спрат, докато не видят Регулус и верните му воини мъртви.

Регулус спря на върха на едно възвишение и огледа неколцината оцелели воини. Вероятно трябваше да спрат тук и да заемат позиции, но тогава всички щяха да загинат, а той никога нямаше да има шанс да отмъсти. И това със сигурност щеше да е касапница, а не славна битка. Дали неговите воини искаха да останат и да се бият? Дали предпочитаха да умрат геройски тук, отколкото да бягат в безчестие? Гортана бяха негово племе, негови воини. Те щяха да го следват и в смъртта. Но той бе решен да им осигури друг, по-славен край от това да бъдат посечени тук.

— Портата не е далеч — каза Леандран, дишаше тежко. — Ако успеем да стигнем дотам, сигурно ще спрат да ни следват.

— Сигурно — отговори Регулус. Знаеше, че има някаква вероятност келтана да се откажат от преследването, но тя не беше голяма.

— Може би трябва да намерим някое възвишение и да установим позиции?

— Тогава те ще ни надвият. Смела смърт, но все пак смърт. Може да се получи добра битка, Леандран, и аз го желая повече от всичко, но ние заслужаваме героична смърт. Заслужаваме да се носят легенди за последния ни отпор.

— Нима ще разказват легенди за нас в Севера? — погледна го със съмнение Леандран.

— По-вероятно там, отколкото в тези планини. Ако умрем тук, ще ни помни ли някой? Чувал съм, че разказвачите в Студените земи пътуват нашир и надлъж, за да разнасят волята на своя крал и да повтарят древните легенди. Аз ще им осигуря още една, която да разказват хиляди години.

— Аз никога не съм харесвал легендите — промърмори Леандран и препусна напред.

Регулус се усмихна уморено. Старият воин беше сприхав, но верен докрай и той беше готов да му прости много неща.

Те тичаха целия ден и постепенно забавяха ход, заедно с напредъка на слънцето по небето. Щом превалиха един висок хребет, Регулус видя нещо, което го изпълни с надежда. Надежда, че все пак могат да увенчаят бягството си със слава.

Под тях се простираше дълбока долина, която прорязваше планината като изсечена с божествена секира. В центъра ѝ се издигаше огромна арка от обсидиан, поддържана от две масивни наклонени кули. Те изобразяваха гигантски воини, вкопчени във вечна битка за надмощие, а мечовете им се сключваха на върха. Не личеше от коя раса са каменните воини, защото бяха с тежки ризници и шлемове със забрала.

Безноктестите племена наричаха това място Портата на Бакхаус, вероятно по името на някой древен герой, както правеха винаги. Тук бяха победени аеслантите, тук беше посято семето на свободата на затани. Регулус се взираше в огромния монолит и се питаше що за могъщи ръце са го построили.

Той и воините му тръгнаха с подновени сили към огромната арка. Това беше портата към Севера, която бележеше границата със Студените земи. Минеха ли през нея, може би преследвачите им щяха да се откажат. Може би щяха да оцелеят.

Докато минаваха през арката, Регулус я оглеждаше с възхита. Тя беше широка поне петстотин стъпки, а каменните воини бяха широки петдесет стъпки в основата. Самата долина се простираше права като стрела, докъдето поглед стигаше. Тук се беше провела битката между аеслантите и Безноктестите племена. Тук хората-зверове, които държаха затани в робство от векове, най-сетне бяха победени.

Аеслантите бяха дошли на север в търсене на роби и за да плячкосат Студените земи, но Стоманеният крал реши друго. Той събра воини не само от своите Безноктести племена, но и от Екуун.