Ричард Форд - Разбитата корона

Пътеката се виеше по планинския склон и той неведнъж се подхлъзва, но успяваше да запази равновесие и тичаше така, както не бе вярвал, че може да тича. Изглежда не беше чак толкова отслабнал, колкото си мислеше, или просто всеки се превръща в атлет, когато е преследван от див звяр?

Накрая пътеката излезе на равна земя и той рискува да се озърне през рамо, за да види дали създанието наближава.

Това му спаси живота.

Писъкът излезе като леден дъх от устата му, когато видя, че животното е почти отгоре му. В паниката си той се препъна и се стовари тежко на заледената пътека точно в мига, в който създанието скочи към него — с настръхнала бяла козина, оголени зъби и извадени нокти. Чудовището прелетя над главата му и се стовари в пряспа сняг. Надигна се, ръмжейки от раздразнение. Уейлиън седеше на изтръпналия си задник и го гледаше хипнотизиран от ужас. Ако не стореше нещо, го чакаше много неприятна смърт. Ноктите на звяра изглеждаха страховити, зъбите — още повече.

Почти без да се замисли, Уейлиън грабна торбата си; единственото оръжие, с което разполагаше. Тъкмо щеше да я хвърли, когато си спомни защо изобщо се забърка във всичко това. Изглеждаше пълна лудост, но докато звярът се прокрадваше към него, той бръкна в торбата за писмото с печата. Щом го извади, размята торбата пред себе си и закрещя през виелицата:

— Ела ми, де! Искаш да хапнеш, така ли?

Разбира се, че иска да яде, Грими, глупак такъв!

Звярът, от своя страна, наклони объркан глава настрани, преди да нададе гневен рев. Уейлиън хвърли с всички сили торбата, звярът я улови във въздуха, стисна я с огромните си челюсти и яростно се зае да я разкъсва.

Точно от това разсейване се нуждаеше Уейлиън. Той хукна обратно по склона с безумната надежда, че звярът ще се задоволи с торбата, макар много добре да знаеше, че хлябът и ябълката няма да го заситят.

Вятърът виеше свирепо, но Уейлиън не му обръщаше внимание, той беше последната му грижа. Докато тичаше, усети, че скимти, бълва ругатни и проклина късмета си, родителите си и най-вече гадната магистра Гелредида.

Бърз поглед през рамо му даде да разбере, че звярът все още не приближава, но продължи да тича, въпреки болките в ръцете и краката и студа в дробовете. Тича ли тича, докато не се изтощи напълно.

Стигна до по-широк скален корниз, където спря да си поеме дъх, опрял ръце на коленете си. Гълташе жадно редкия въздух и го издишаше на облак замръзваща мъгла. Позволи си мимолетен проблясък на надежда, че вероятно звярът се е отказал от преследването, но когато най-сетне вдигна поглед, гибелните очи отново се взираха в него през снега.

Този вълк му се подиграваше или пък беше мечка? Каквото и да беше, вече нямаше да му избяга.

Уейлиън отстъпи вяло назад, подхлъзна се и падна по задник, а победният рев на звяра отекна в планината. Уейлиън не успя да стори друго, освен да не се напикае от страх. Можеше само да се надява, че в него ще се намери някаква магия, с която да повали звяра, но той не беше проявявал подобни признаци от нощта в Параклиса на Таласъмите и не смяташе, че ще може да повтори онова представление в обозримо бъдеще.

Зачака. Зачака последния скок. Чакаше разкъсващите нокти. Чакаше острите зъби да се забият дълбоко в гърлото му и да откъснат буци от плътта му.

Звярът просто седеше и го гледаше.

Някъде зад Уейлиън се чу звън на метал, после сумтене. Той неохотно откъсна очи от чудовището, което бе само на десет крачки от него, извърна бавно глава и през снежната виелица успя да различи кон и ездач. Сърцето му подскочи при мисълта, че може би, само може би, е спасен. Помощта беше пристигнала и дори да не беше помощ, поне бе още една възможна плячка за звяра.

Ездачът носеше бронзова броня, каквато Уейлиън никога не беше виждал — всяка пластина по нея беше изкована във формата на драконово крило…

Уейлиън седя така сякаш цяла вечност, задникът му изстиваше все повече, а звярът и ездачът не помръдваха. Прииска му се свършва, да се бият или да бяга, едното или другото, само че не знаеше накъде да бяга.

Накрая звярът изрева. Това беше предизвикателство, дори Уейлиън го разбра. В отговор ездачът пришпори коня си и пое напред, несмутен от рева на животното, нито от ноктите и зъбите му. После слезе от седлото и стисна уверено щита и копието си.

И тогава се започна.

Воинът с лекота вдигна копието и го опря на рамото си, готов да го хвърли, докато звярът преместваше тежестта си на задните си лапи, за да приклекне отбранително, и зачака нападението. Уейлиън задрапа да се измъкне от пътя им, нагази дълбоко в снега и се сгуши до скалната стена.