Ричард Форд: Разбитата корона

Внезапно му домъчня за Грофхам. За спокойния живот, който можеше да води там, вместо да бъде застигнат сега от смъртта, която тихо и бавно пълзеше към него. Закопня за онази зима преди толкова време, когато снегът изглеждаше така безобиден, и прокле деня, в който го изпратиха в Кулата на магистрите. Собствената му амбиция щеше да го затрие: позорен край на самотен планински връх.

Е, всички си получаваме заслуженото. Нали, Уейлиън Грим?

Трябваше да се сети, че тази работа няма да свърши добре. Ами то бе изписано на звездите — предзнаменованията си бяха в небето. Пътуването от Стийлхейвън до Силвъруол мина без произшествия, ако не броим натъртения от седлото задник и проклетия кон, но те бяха нищо в сравнение с онова, което го чакаше в града. О, тогава му се стори много внушителен — високи кули и огромни стени под сянката на могъщата планина Криега, — но макар и внушителен, Силвъруол не можеше да се похвали с честно население. Или поне така реши Уейлиън, когато трима обирджии откачиха кесията от колана му, а после поискаха и сандалите му, за всеки случай. Бяха достатъчно любезни да му оставят робата, че да му спестят срама да броди гол из Силвъруол.

Можеше ли да стане още по-зле?

Ама разбира се.

Когато най-сетне хвана дирята на Крозиус Боуи, той се оказа не скован учен, за какъвто го мислеше, а луд, стар чудак, откачен като прилеп. На Уейлиън му отне половин ден да обясни на този достопочтен лунатик кой е и защо е дошъл в Силвъруол. Почти се изкуши да натъпче писмото с восъчния печат в носа му. Дори след като се реши да му повярва, Боуи пак дрънкаше пълни небивалици за някакви си древни споразумения и далечни планински укрепления.

Именно той му даде напълно безполезната карта и указания как да прекоси планината. Даде му и съвет за пътуването, но Уейлиън реши да го пренебрегне и тръгна към един дюкян, за да се снабди с нужната екипировка и някакви разумни насоки. Разбира се, „разумна насока“ бе да не пътува изобщо. Да тръгнеш през планината сам си беше равносилно на самоубийство, но Уейлиън имаше мисия и бе решен да я изпълни. И така, вирнал брадичка като някакъв легендарен герой, той се впусна в изпълнението на въпросната мисия.

Сега като се замислеше, тази упоритост беше глупава — дори самоубийствена. Но вече нищо не можеше да стори.

Сега клечеше на заледения, скален корниз и чакаше къркоренето в стомаха му да утихне. Беше се стигнало дотам, че ядеше само ако се почувстваше много зле или започваше да му се вие свят. Кой знае още колко време щеше да се скита из планинските проходи, преди да открие онова, което търсеше. Ако изобщо го откриеше. Вървеше вече от три дни, ставаше все по-слаб, чувстваше се все по-отпаднал и като че ли не се приближаваше към целта си.

Когато къркоренето най-сетне спря, той се изправи, уви се с наметалото и дръпна качулката над лицето си, за да го опази от ослепяващия сняг. Но без полза, защото снегът като че ли напираше отвсякъде, дори някак нагоре, за да ужили очите му и да нахлуе в ноздрите. Уейлиън вървеше на сляпо, свел очи към пътеката, за да не се подхлъзне от ръба. Вдигна поглед само по късмет. Чист късмет си беше, че забеляза звяра, който се беше свил на скалния ръб над него.

Уейлиън замръзна и се втренчи през виелицата. Едва различаваше създанието, но виждаше вперените в него очи — две черни дупки насред белотата.

Какво да стори? Да отстъпи бавно? Да се обърне и да бяга презглава? Да хукне с крясъци към звяра с надеждата да го изплаши?

Не, определено не и последното.

Колкото повече го гледаше, толкова повече неща различаваше. Първо му се стори подобен на северните планински леопарди, но сега му приличаше на нещо средно между вълк и мечка. Каквото и да беше, създанието бе приклекнало за скок, привело рамене и напрегнало мускули.

Уейлиън направи една крачица назад, без да откъсва очи от звяра. Протегна ръка и докосна стената, за да не се отдели твърде много от нея и да падне в пропастта. Звярът не помръдваше. Може би… може би все пак не се интересуваше от него.

И тогава звярът скочи.

Уейлиън не изчака да види какво ще се случи. Хукна с всички сили надолу, ботушите му шляпаха по планинската пътека, а тежкото наметало плющеше след него. Склонът се спускаше стръмно и той едва не се претърколи през глава. Хлъзгаше се по скалната пътека, вдигаше снежни вихри от ръба и дишаше дрезгаво и накъсано. Зад него имаше само тишина — никакъв гневен рев, никакво животинско пръхтене, нито шум от огромни лапи, — но той не възнамеряваше да спира и да проверява. Онова нещо сигурно беше по петите му, но Уейлиън не мислеше да му се дава.