Ричард Форд - Разбитата корона

Аеслантите бяха напредвали през долината, за да се бият под портата, защото това щяло да им донесе сила. Говореше се, че бойните им викове разкъсвали планината и отеквали чак над равнината на Екуун. Десет хиляди воини, въоръжени със стомана, непобедими, обединени.

Но се оказаха недостатъчно.

Когато аеслантите нападали, били отблъсквани отново и отново. Северняците били дребни в сравнение с тях, но не по-малко яростни и се биели със страст и чест. Все пак броят им намалявал, а долината била залята с река от кръв и изглеждало, че аеслантите ще победят. Но те не знаели каква е мощта на северните магьосници и когато победата им изглеждала сигурна, спрели насред устрема си, броните се затворили над телата им, дъхът им секнал в дробовете им и кръвта замръзнала във вените.

Тогава северният крал повел своите огромни жребци към редиците на аеслантите и посякъл всички, които още били живи.

Докато Регулус минаваше под гигантската арка, копнееше да е бил там, да можеше да види битка от такъв мащаб, но затани не бяха успели да се присъединят към другите племена от Екуун. Тогава те бяха робски народ, от векове под игото на аеслантите, развъждани, за да се сражават в бойните ями, където ръстът и яростта им бяха много ценени. Макар и безспорно човеци, те имаха огромни зъби и нокти, за които се говореше, че са дело на магьосниците на аеслантите и скверни кръвни смешения. Те не познаваха свободата, бяха живели само в окови, но след поражението на аеслантите всичко се промени.

Метежът започна още щом вестта за победата на Стоманения крал достигна робските ями на Екуун. Затани видяха своя шанс и го сграбчиха, яростта, на която бяха учени с години, за да се бият за удоволствие на господарите си, осигури победата им над изтощените хора-лъвове, които се завърнаха от Портата на Бакхаус. Това беше славен метеж и затани извоюваха свободата си, като посякоха предишните си господари.

Регулус бе решен да покаже на хората от Безноктестите племена какво може да стори един истински воин затани. Беше решен да извоюва слава и чест за гортана и за своя баща. Ако успееха да стигнат до Севера, ако оцелееха, щяха да коленичат пред Стоманения крал на Безноктестите племена. Регулус щеше да му предложи меча си и да покаже на вожда на Студените земи какво е истинска мощ и ярост. Щеше да се бие за него, да унищожи враговете му, да го направи най-великия крал, който Безноктестите някога са имали. А после, когато вестта за делата му достигне до Екуун, той щеше да се завърне в родните равнини и да заеме пак мястото си като вожд на гортана. Ако Фаро още беше жив, Регулус щеше да го предизвика и двамата щяха да се изправят един срещу друг само със зъби и нокти.

Ако Фаро беше дал такъв шанс на баща му, вероятно сега всичко щеше да е различно. Вероятно Регулус щеше да го направи свой васал. Но вече не. Вече не.

Сега Фаро щеше да получи само мъчителна смърт.

Те оставиха Портата на Бакхаус след себе си и поеха на север през долината. Нямаше време да ловуват, нито да ядат. Регулус знаеше, че хората му са много гладни, но въпреки това продължиха. Стигнеха ли до Студените земи, щяха да имат предостатъчно време за лов.

Пътуването не беше леко и слънцето беше прекосило небето, докато стигнаха до края на долината, където ги посрещна студен северен вятър. Долината ги изведе в тревисто поле с гора в далечината. Те наближаваха целта си и вероятно щяха да успеят да я достигнат, преди келтана да ги догонят. Регулус най-сетне си позволи усмивка.

Като видя колко изтощени са воините му, той даде заповед да устроят лагер. Леандран започна да крещи команди, изпрати един съгледвач да улови дивеч, а друг — да намери дърва. Регулус искаше да помогне, но не подобаваше на вожд да се захваща с такава работа, затова приклекна, откачи меча си и го положи на коленете си.

Докато хората му устройваха лагера, Регулус усети нечие присъствие зад рамото си. Обърна се и видя огромния Джанто Шо в сенките. Заради тъмната си кожа той беше почти невидим в сумрака. Косата му беше обръсната над слепоочията и останалите кичури бяха пристегнати на възел. Пронизващите му очи сияеха в мрака, небесносини, в ярък контраст с яркозелените очи на другите гортана. За миг двамата мъже се взираха един в друг, после Джанто се приближи и клекна до Регулус.

— Ти мислиш, че те ще ни приемат, тези слаби, безноктести глупаци? — попита воинът, като докосваше дръжките на секирите си.

— Те не бяха слаби, когато победиха аеслантите при портата. А крал, който отпраща готови да се бият воини, е глупак — отвърна Регулус.