Ричард Форд - Разбитата корона

Никой затани не искаше да умре спокойно. Те бяха воини. Горди. Яростни. А гортана бяха най-яростните. Да избягаш от враговете пред лицето на смъртта е най-големият позор. Затова и срамът от бягството бе ужилил Регулус до живеца. Да, той се утешаваше, че има достатъчно време да си върне честта и мястото сред племената на Екуун. Достатъчно време да отмъсти. Засега просто щеше да понася безчестието и да оцелее достатъчно дълго, за да планира завръщането си.

Регулус продължи бдението си, докато слънцето се издигаше над планината. Беше висок повече от седем стъпки, мощното му мускулесто тяло се очертаваше на златната утринна светлина, гривата от гъсти кичури, увенчаваща главата му, се спускаше по гърба. Ръката му си играеше с дръжката на меча: дълга пет стъпки черна стомана, дар от баща му, който бе получил на церемонията по посвещаването му. Това бе единственото му притежание — но не се нуждаеше от нищо друго.

Нямаше време да правят клада за Епиак, наложи се да го положат на земята. Леандран, най-старият и най-мъдрият сред тях, коленичи до младия воин и изрече думите, които щяха да го отпратят по пътя му, хвалебствия към Кага Създателя и Хама Търсача. С малко късмет, Епиак щеше да успее да стигне до звездите, преди Мрачният бродник да го пресрещне. Стигнеше ли там, Древният Горм щеше да го оцени по достойнство и да го изпрати отново на земята като воин или като роб. Регулус не знаеше каква ще е присъдата. Епиак се беше сражавал храбро с дни, но след като го раниха, умря тихо в съня си. Само Горм можеше да реши дали той заслужава да се завърне като воин.

Другите от бойната му дружина, която вече наброяваше едва деветима души, бдяха заедно с Регулус. Само деветима бойци бяха останали, за да се сражават за племето гортана. Наследството на баща му наистина беше унищожено. Но Регулус щеше да се въздигне отново; щеше да поведе още воини под знамето си. Той беше непреклонен. Славните победи, които щеше да пожъне на север, щяха да възстановят репутацията му.

Леандран спря да нарежда думите и се изправи. При знака на Регулус всички се раздвижиха. Нямаше да има повече церемонии — нямаше да има оплакване, нито скръб. Епиак вече бе потеглил към съда на Древния Горм. Никой от тях не можеше да промени това. Но ако някой желаеше да отмъсти за смъртта му, щеше да има много възможности.

Тръгнаха бързо на север. Бяха напуснали тревистите равнини на Екуун преди два дни и навлязоха сред ничията земя на планините, които отделяха южния континент Екуун от Студените земи на севера. Земите на Безноктестите племена.

Регулус бе още момче, когато Стоманеният крал се спусна от тези земи и победи аеслантите. Неговата победа донесе свобода за всички племена на затани и тази победа, тази дарена свобода, беше причината Регулус и воините му сега да се отправят на север. Той се надяваше, че пътуването им ще има смисъл.

Докато напредваха, Леандран се приближи до него, обветреното му лице изглеждаше тревожно. Той имаше бръсната глава и тънки крайници, някога мощните мускули се бяха стопили до сухожилия, но сетивата му бяха все така остри и се сражаваше не по-зле от всеки по-млад воин в племето. На места абаносовата му кожа беше избеляла и това би засрамило друг, но не и воин, който бе така умел с копието и ноктите, като Леандран.

— Едва ли са далеч — каза Леандран. Имаше навика да изрича очевидното.

Регулус се озърна към воините си. Бягаха от дни и повечето бяха ранени. Засега успяваха да поддържат темпо, но скоро щяха да забавят. За разлика от преследвачите им.

— Тогава ще трябва да се бием с тях, Леандран — отговори Регулус с едва скрито облекчение в гласа.

Леандран кимна, но Регулус усещаше тревогата му. Старият воин не беше страхливец, но и не изгаряше от желание да бъде убит в планините, така далеч от дома. Регулус също не го искаше, но ако това бяха решили боговете, той щеше да посрещне съдбата си.

Регулус прокле наум Фаро, задето ги доведе до това, прокле и племето келтана, които му помагаха. Фаро бе един от най-почитаните воини на гортана и се радваше на голямо доверие. По племенния обичай Регулус бе наследник на вожда, но баща му не криеше, че ако Фаро се докаже достоен, той ще поеме властта, когато му дойде времето. Фаро обаче беше нетърпелив и сключи тайно съглашение с воините на келтана. Кърваво съглашение.

Гортана и келтана бяха смъртни врагове още отпреди Робските въстания и на Фаро не му се наложи дълго да убеждава келтана, че този преврат е в тяхна полза.