Раймонд Фейст - Крал на пепелища

Дейлон наместваше късчетата на мозайката колкото може по-добре и нито за миг не помисляше, че действията му не са изложени на риск. Все пак наградата беше нещо, което баща му дори не би си въобразил: Маркензас като новата Итракия, новия център на познание и красота на Гарн, и самият той — не барон, а крал.

И не за първи път в живота си барон Дейлон Дюмарш се замисли за мъжа, когото бе видял в огледалото.

Трима души седяха около малка маса в едно село на южния бряг на Маркензас. Катариан, лъжемонахът на Ордена на Татан, каза:

— Никакви слухове и никой не е виждал младеж с меднозлатиста коса.

Денби се наведе напред, сплел пръсти, и се обърна към Сабела.

— Нещо?

— Само случайни проблясъци, но те идват от север — отвърна тя. — Мисля, че някак е успял да овладее силата си, да я скрива когато пожелае.

Катариан поклати глава.

— Как е възможно това? Има всичката сила на Огнегривите, но никакво обучение.

Денби въздъхна уморено.

— Борихме се с този въпрос в нощта преди да напуснем. Можем само да предполагаме. Може би обучението му под наставленията на Коалтачин му е дало някакви средства да държи огньовете под контрол. Или навярно просто е надарен, като последен от родословната му линия.

Денби и Сабела бяха тръгнали от Залата на Пазителите в деня след като тя бе засякла присъствието на детето на Огнегривите. Пазителите имаха агенти на ключови места по целия свят, както и тези от другите ордени на стихиите. Елмиш, като водач на Огнената гвардия, и Денби като майстор на Изкуството бяха обсъждали как най-добре да подходят към проблема с преоткриването на наследника на трона на Итракия. Елмиш беше предупредил Денби, че както те са забелязали съществуването на детето, така може да са го направили и други.

— Тогава утре тръгваме на север и започваме търсенето си — каза Катариан и стана. — Е, да лягаме. Трябва да си починем. Трябва да намерим момчето… младежа, скоро. Може би сме единствените хора на този свят, които го търсят, без да искат смъртта му.

Старецът седеше на трикрако дървено столче пред малкия огън. Слънцето вече се бе скрило зад хоризонта. Прътът му беше забит в пясъка на няколко крачки встрани и той чакаше да се раздвижи в знак, че се е хванало нещо. Изгревът и залезът бяха най-добрите шансове да се хване свястна риба. Вече мислеше да приключи деня, да прибере пръта и кошницата и да се върне при жена си с улова. Откакто синовете му му бяха взели лодката преди години, прекарваше повечето си време в правене на каквото му заръча жена му или в риболов с въдица.

Точно когато реши да си тръгва, видя как нещо се надигна от вълните. Стана, стиснал ножа за кормене на риба — единственото приличащо на оръжие нещо, което имаше.

От вълните се надигна изгърбена фигура. Беше мъж. Олюля се и Макомб прецени, че не е заплаха, пъхна ножа в колана си и нагази в дълбоката до колене вода да му помогне.

Видя, че е едър младеж, целият разтреперан.

— Ако имах одеяло, щях да те завия, ама нямам — каза Макомб. — Ела седни до огъня и ще го разпаля.

Излезлият от морето беше младеж, още нямаше двайсет години. Страните му бяха гладки и бе облечен в проста ленена риза и панталони.

— Как се озова тук, момче?

Младежът го погледна и най-сетне проговори:

— Бях на… кораб… — Каза го почти шепнешком.

— Паднал си през борда? — подсети го старият рибар.

— Не знам… Така мисля… — Избърса водата от лицето си, а после забърса назад мократа си коса. Погледна към морето и каза: — Сигурно… спомням си нещо за кораб… — Стисна очи, сякаш главата го болеше. — Къде съм?

— В Маркензас, близо до село Калимар. Домът ми е ей там — каза Макомб и посочи на изток. — След малко ще идем там и ще те нахраним.

— Благодаря — каза непознатият. Затвори очи. — Сигурно съм си ударил главата. Боли.

— От кораб ли падна? — повтори въпроса си Макомб.

— Не помня. — Пое си дълбоко дъх. — Маркензас?

— Закъде пътуваше?

Отново мълчание. След това:

— Не помня.

— Е, един удар по главата може да ти размъти ума, да. — Подаде му ръка. — Дай да ти помогна.

Младежът хвана ръката на стареца и се надигна. Краката му трепереха.

— Помниш ли си името?

Непознатият отвърна:

— Донти. Казвам се Донти.

Плъха. — Б.пр.