Раймонд Фейст - Крал на пепелища

Бодай кривна леко глава, сякаш тази информация му се стори интересна.

Хату каза с усмивка:

— Ще го имам наум, ако на бащата на любимата ми му омръзне от жалките ми умения с конете.

Бодай се опита да го обърне на шега:

— Не са жалки уменията ти. Момчето се справя съвсем добре. — Кимна одобрително и продължи: — Дори се научи да забелязва всякакви наранявания, които продавачът е прикрил с хитрини, илачи и мазила. Можеш да прикриеш дори вонята на възпалено по крака, ако знаеш какво правиш. Не, просто е до това, че момчето не разбира как да се пазари. Пазаренето не е умение, което да му идва естествено. Ако оставех търговията си в негови ръце, щях да си умра като обеднял старец.

Деклан се засмя, а Бодай го погледна и попита:

— Какво стана с момичетата от хана?

— Едната е дъщерята на Леон. Скоро ще е моя съпруга. Ще си кажем клетвите веднага щом намерим време; може би на Средилетие. Тук е обичайното време, тъй като бездруго има празненство. Другото момиче, Мили, не върви добре. Моят чирак е лапнал по нея и се мъчи да ѝ помогне, но тя прекарва дните си свита в стаята си, излиза само да се храни. Почнал е да спи отново в плевника, защото тя не иска да го пусне близо до себе си. Моята Гвен трябва насила да я кара да се къпе. Не знам какво да очаквам.

Бодай въздъхна съчувствено и рече:

— Като всяка друга част на човешкото тяло, умът може да бъде твърд или крехък. Някои хора се изправят срещу нещастието и устояват, и дори процъфтяват в редки случаи, но някои просто се чупят.

Деклан кимна. Помнеше с ярка яснота осъзнаването, че след като бе убил Тайри нищо в живота му няма повече да е същото. Гвен се опитваше да остави случилото се в миналото, но той я беше виждал да плаче, когато мислеше, че не я гледа, или да се взира навън през прозореца на кухнята.

Опита се да я накара да напазарува неща, които да заменят онова, което бяха загубили с Мили, и тя бе купила едно-друго, най-вече за Мили. Деклан мислеше, че се съвзема, но също така съзнаваше, че можеше би просто надеждата му го подтиква да го усеща така.

Деклан въздъхна.

— А сега имам да оправям и хан.

— Защо? — попита Хату.

— Защото бъдещата ми жена настоя баща ѝ да ѝ даде зестра. И загуби всичко в пожара. Някои монети са се разтопили, така че металът е там, но… не е същото. Така че ще вдигна хана отново, а Гвен ще се престори, че не харча мои пари за това. После ще го продадем и тя ще може да ми даде златото все едно е зестрата ѝ.

Хату сви рамене и погледна Хава.

— Дали… — И спря, защото се канеше да я попита за зестра, макар да се преструваха, че вече са женени. — Дали щеше да поискаш така, ако бяхме в същото положение?

Хава сви рамене и отвърна:

— Той се опитва да ѝ помогне, да я направи щастлива. Добър човек е.

Деклан наведе глава с благодарност и каза:

— Хайде да спим. Толкова близо до дома на барона едва ли трябва да се пазим.

— Все пак аз ще остана буден още малко — каза Бодай. — Старите навици умират трудно.

Стигнаха в града по пладне. Когато наближиха северния вход на старата цитадела, Бодай дръпна юздите и каза на Деклан:

— Тук трябва да се разделим, млади приятелю. Работата ни с представителя на барона не е за споделяне, а и освен това ти търсиш аудиенция и ще трябва да се обърнеш към неговия представител при тази порта, нали?

Деклан кимна.

— Така е. Благодаря ви за компанията. Ако се върнете някога в Хълма на Беран, елате и ме намерете, и с радост ще ви черпя по едно пиене.

— Моите благодарности — каза Бодай. Хава и Хату също си взеха довиждане с Деклан, след което подкараха след Бодай на югоизток.

Хава, която яздеше малко след Бодай, се обърна към Хату и каза:

— Хареса ми.

— Изглежда стабилен — каза Хату. — Не му завиждам за грижите му за раните на Гвен.

Хава го погледна, сякаш се канеше да попита, но после разбра.

— Този вид рани трудно заздравяват. — След което го погледна с питащо изражение.

Той кимна и каза:

— Разбира се, че бих направил същото за теб.

Хава кимна и погледна да види дали майстор Бодай ги слуша.

Заобиколиха цитаделата и без да бързат, поеха по оживените улици.

Хату беше посещавал много градове, но нито един като този. Всичко, което виждаше, издаваше богатство. Великолепието на Маркенет не беше просто отражение на богатството на барона, но самите му хора бяха заможни и живееха в мир, сигурност и в материално изобилие. Малко просяци можеше да се видят, а хлапетата по улиците изобщо не приличаха на уличните банди, с които Хату и Хава бяха тичали в Изтока. Всички бяха добре нахранени и прилично облечени.