Раймонд Фейст - Крал на пепелища

Помълча, сякаш премисляше какво да каже.

— Познавах баща ти, Хату. Беше мой скъп приятел. Истинското ти име е Сефан Ланжини. Ти си синът на Стеверен Ланжини, крал на Итракия, известен като Огнегривия. По право ти си господар на Кралството на Огъня след неговата смърт и смъртта на всички твои братя и сестри.

Хату се вцепени.

— Крал?

— Крал на пепелища може би, но все пак крал. — Баронът въздъхна, сякаш трябваше да се справи със задача, отдавна предстояща и нежелана. — Скрих те от много хора, които искаха да видят края на бащината ти родословна линия.

— Но макар и да имаш права над това мъртво кралство, нямаш средствата да си го вземеш. — Помълча, а после заговори сякаш на себе си, а не на Хату. — А какво е останало за връщане? Разпръснати селца? Горд някога град, сринат до почернели камъни, отровени кладенци и овъглени греди? — Като че ли излезе от краткия си унес и се обърна към Хату. — Тъй че въпросът сега е: какво да правим с теб. — Кимна към Хава. — И с твоята жена?

— Милорд, не зная нищо за нещата, за които говорите, нито имам някакъв усет за тяхната важност — каза Хату. — Прекарал съм живота си като обикновен човек. Имам скромни умения в няколко занаята, но до тази сутрин бях само търговец на коне, работещ за Бодай. Бащата на жена ми — добави бързо.

Изгледа барона за миг.

— Чиракувах в Коалтачин, но не съм от тях. Не съм от армията им. Така и не разбирах защо… Но сега разбирам. — Замълча, умът му работеше трескаво. Всичко си идваше на мястото: защо беше обучаван все едно е син на майстор и защо той самият никога нямаше да стане такъв.

Помълча, вдиша дълбоко и продължи:

— Опазиха ме невредим, позволиха ми да стана вещ в уменията, които пазят собствените им деца живи. — Обърна се към Хава. — Жена ми е също толкова способна да се грижи за себе си, тъй че сега подозирам, че бракът ни е бил планиран.

Последното беше лъжа, но достатъчно близо до истината, за да издържи на проверка, ако изобщо станеше на въпрос. Главното му основание да каже тази лъжа бе да съобщи на херцога, че може сам да се грижи за себе си.

— Добре — каза Дейлон. — Ако желаеш да останеш в баронството ми, добре си дошъл. Но бих предпочел да не оставаш в града. Седемнайсет години минаха, откакто кралството ти падна, но тук има твърде много хора, които помнят славата на Итракия и завета на Огнегривите. — Посочи главата на Сефан. — Трудно е косата ти да остане незабелязана.

Сефан се усмихна.

— Крия косата си от дете. Мога да продължа да го правя.

Баронът помълча, после каза:

— Трябва да бъда искрен. Аз измених на баща ти. — Вгледа се в лицето на Хату в очакване на реакция и след като не видя такава, продължи: — Ако желаеш, в някой бъдещ момент ще обясня подробно как се случи всичко, но засега ще кажа само, че бях изправен пред избора да подпомогна враговете на баща ти или да умра редом с него.

Хату сви рамене.

— Не мога да съдя. Нямам разбирането за това, нито ясен усет за правилно или погрешно. — Сви отново рамене. — Трябва да е било труден избор.

Дейлон изглеждаше изпълнен със съжаление.

— Много време мина оттогава — целият твой живот. Но понякога все още мога да… — Затвори очи само за секунда, но Хату усети, че го залива порой спомени.

Дейлон се наведе още напред, сякаш искаше да предотврати всякаква възможност Балвен или Хава да го чуят.

— Обичах баща ти като свой брат, Хату, но също така трябваше да избера между него и народа си.

Хату кимна.

— Видях хората ви, милорд. Те са щастливи. — Каза го с тон, който издаваше одобрение. — Аз… — почна и замълча. — Този крал…

— Стеверен — каза Дейлон. — Баща ти беше крал Стеверен.

— Не знаех за него до този момент. Нямам усещането, че ми е баща и… — Мъчеше се да намери подходящите думи и те изведнъж дойдоха, сякаш знанието, от което се нуждаеше, изведнъж се появи, без да го е проумявал преди. Изтласка настрани изненадата, решил, че ще се занимае с нея по-късно, и продължи: — Той е мой баща, но не изпитвам нищо. Според това, което казвате, бил е велик владетел, тъй че неговият народ би трябвало да се чувства по-наскърбен от загубата му, отколкото аз изобщо бих могъл.

Помълча за миг и след това продължи:

— Благодаря ви, че ми казахте това, милорд, и затова че сте ме пазили жив през всичките тези години. Но аз все пак съм обикновен човек и гледам да си устроя живота, моя и на жена ми. — Кимна към Хава, която го наблюдаваше напрегнато. Знаеше, че тя разбира, че се обсъжда нещо важно, и че вярва, че по-късно той ще ѝ каже всичко.