Лиза Смит - Полунощ

Не беше сигурна какво става с нея. Гърлото й се изду, усещаше гръдния си кош едновременно огромен и стегнат. Всеки удар на сърцето й отекваше мъчително в нея, все едно искаше да я тласне към смъртта.

Към смъртта. В съзнанието й изплува ръка, стиснала чаша с вино „Черна магия“.

И тогава Елена разбра, че трябва да застане по определен начин, да прошепне определени думи в ума си. Но последното, името на магията, трябваше да бъде изречено накрая.

Накрая… когато нещата забавиха своя ход. Когато зеленооката Идола — с идеалното име на някой, който идолизира себе си, каза си Елена — русокосата делова Райънен и грижовната Сюсюре — всички я зяпаха с отворени усти, твърде потресени, за да помръднат дори пръст, докато Елена произнесе тихо и спокойно:

— Криле на разрушението…

Този, който я спря, беше воин, съвсем обикновен по ранг и длъжност, една от тъмнокосите жени. Скочи върху платформата и с нечовешка скорост притисна длан върху устата на Елена, така че последната сричка бе само приглушено мънкане. И златната, зелена и синя зала не експлодира на милион частици, а горещият разтопен метал не потече на ручеи като лава, фонтанът с бликащите венчелистчета не се изпари, а разноцветните стъкла на прозорците не се пръснаха.

Още ръце се сключиха около Елена, задържаха я в здрава хватка, едва позволявайки й да си поеме дъх, дори когато тя се отпусна от липса на въздух. Елена се бореше като животно, със зъби и нокти, за да се отскубне и избяга. Ала накрая бе окончателно усмирена и притисната към пода. Чуваше плътния глас на Сейдж да кънти гневно и Стефан, между телепатични изблици към нея, умоляващ и обясняващ.

— Тя все още не е на себе си! Дори не осъзнава какво прави!

Ала над всички, по-силно и могъщо, се извисяваха гласовете на пазителите.

„Тя щеше да ни убие!“. „Онези Криле… никога не съм виждала нещо толкова смъртоносно!“. „Човешко същество! И само с три думи тя щеше да ни унищожи!“. „Ако Линеа не я бе спряла…“ „Или ако беше само няколко метра по-далеч…“. „Знаете, че тя разруши луната! Сега на нея няма никакъв живот, а от небето продължава да се сипе пепел!“. „Не това е важното. Важното е, че тя изобщо не би трябвало да притежава Криле на Силите. Трябва да й бъдат отрязани“. „Точно така — отрежете Крилете й! Направете го веднага!“.

Накрая Елена разпозна гласовете на Райънен и Идола. Все още се съпротивляваше, но те я държаха толкова здраво и я притискаха отгоре толкова безмилостно, че й струваше огромно усилие само да си поема дъх. Всичките й усилия бяха напразни, само губеше сили.

И тогава те й отрязаха Крилете. Беше бързо, поне Елена не почувства почти нищо. Най-много я заболя сърцето. Тя се бореше, подтиквана от гордостта и упоритостта си, но сега се сгърчи от срам, когато всички чифтове криле бяха отрязани. Първи паднаха Крилете на изкуплението, онези разкошни цветни дъги. Последваха ги Крилете на пречистването, бели и искрящи като заскрежени паяжини. Крилете на вятъра, като пухчета на магарешки бодил с цвят на мед. Крилете на спомените, меко теменужено и кадифено синьо. После и Крилете на защитата — изумруденозелени и златни, крилете, които спасиха приятелите й от свирепите атаки на Блудуед първия път, когато влязоха в Тъмното измерение.

И накрая, Крилете на разрушението — високи, абаносови арки с деликатни краища като черна дантела.

Елена се постара да запази мълчание, докато отнемаха всяка една от силите й. Но след като първите и вторите паднаха отстрани в сенките, така че навярно само тя можеше да ги види, чу тихо ахване и осъзна, че е нейният глас. И със следващото срязване прозвуча приглушено хлипане.

За миг се възцари тишина. Сетне внезапно се надигна оглушителен шум. Елена чу сърцераздирателното оплакване на Бони и гневния рев на Сейдж, а Стефан, нежният Стефан, крещеше обиди и ругатни към пазителите. От приглушения звук на гласа му Елена предположи, че се бори с тях, бори се, за да стигне до нея.

Някак си се добра до нея точно когато смъртоносните, изящни Криле на разрушението бяха отрязани от раменете й и паднаха като дълги сенки върху пода. Беше добре, че той стигна до нея точно в този момент, защото накрая, когато Елена беше най-малко опасна, откакто Силите на Крилете бяха събудени у нея, изведнъж пазителите изглеждаха изплашени. Отстъпиха назад от нея, тези силни и застрашителни жени, и край нея остана само Стефан, който я подхвана и притисна в прегръдките си.

Замаяна и шокирана, тя отново беше обикновена осемнайсетгодишна девойка. С изключение на кръвта й. Те искаха да вземат и кръвта й… да я „пречистят“. Трите владетелки и техните слуги вече се бяха събрали около нея в решителен, разноцветен триъгълник, и пускаха в действие магиите си, когато Сейдж изрева: