Лиза Смит - Полунощ

лей… на… еее… лей…

Елена разтвори душата си за звука. Опита се отчаяно да улови това, което идваше след него, но нищо не се случи. Опита един трик, който едва вчера щеше да бъде лесен — да канализира Сила в центъра на телепатията си. Но не се получи. Опита да изпрати телепатично послание.

Бони! Чуваш ли ме?

В изражението на дребничкото момиче не последва дори малка промяна.

Елена бе изгубила връзката си с Бони.

Елена гледаше приятелката си, докато и Бони го осъзна, наблюдаваше как съпротивата напуска малкото тяло. Лицето на Бони, извърнато нагоре в пълно отчаяние, беше неописуемо тъжно и в същото време невероятно чисто и красиво.

Това никога няма да се случи с нас , заяви пламенно гласът на Стефан в главата й. Ние никога няма да изгубим телепатичната си връзка! Никога! Давам ти моята…

Не , прекъсна го мислено Елена, изтръпнала от суеверен ужас, че обещанието му ще донесе нещастие. Ако Стефан се закълне, нещо може да се случи — тя може да се превърне във вампир или дух — за да устои на думата си.

Той млъкна и Елена знаеше, че я е чул. И някак си тази сигурност, че Стефан бе чул една–едничка дума от нея, я успокои. Тя знаеше, че той не подслушва.

Беше чул, защото тя му бе изпратила мисълта си. Тя не беше сама. Може и да беше отново обикновена; те може и да й бяха взели крилете и по-голямата част от Силата на кръвта й, ала тя не беше сама. Наведе се към него, челото й се опря о брадичката му.

Никой не е сам. Беше го казала на Деймън. Деймън Салваторе, създание, което вече не съществуваше. Но който сякаш все още искаше от нея още една дума, един последен вик. Името му.

Деймън!

Беше умрял през четири измерения оттук. Но тя усещаше подкрепата на Стефан, усилвайки телепатичното й послание, изпращайки го като маяк през многобройните светове, които ги отделяха от студеното му, безжизнено тяло.

Деймън!

Нямаше ни най-малък проблясък на отговор. Разбира се, че нямаше да има. Елена само се заблуждаваше.

Внезапно я завладя нещо по-силно от мъката, по-силно от самосъжалението, дори по-силно от вината. Деймън не би искал тя да бъде изнесена безволна от тази зала — дори от Стефан. Особено от Стефан. Той би искал тя да не покаже и най-малък признак на слабост пред тези жени, които бяха отрязали крилете й и я бяха унижили.

Да. Това беше Стефан. Нейният любим, но не любовник, а готов да я обича с чиста и непорочна любов от сега до края на дните й.

Краят… на дните й?

Елена внезапно се зарадва, че не може да изпраща мислите си на непознати и че когато я прегърна, Стефан бе издигнал защитите около тях. Извърна се към Райънен, която наблюдаваше… предпазливо, но все още с делово изражение в очите.

— Сега бих искала да си вървя, ако не възразявате — рече Елена, взе раницата си и я преметна през рамо с най-самоуверения и арогантен жест, на който бе способна. Прониза я мъчителна болка, когато каишката на раницата закачи мястото, откъдето се разтваряха повечето й криле, но успя да запази презрителното и безразлично изражение върху лицето си.

Бони, която отново бе пусната долу, тъй като вече не се бореше, последва примера й. Стефан бе оставил раницата си в Крепостния вход, но ръката му нежно обхващаше лакътя на Елена, не я водеше, но й напомняше, че не е сама и има на кого да разчита. Крилете на Сейдж се свиха и изчезнаха.

— Вие разбирате, че с връщането на тези съкровища, които по право ни принадлежат — но които ни попречиха да си възстановим, — ще ви бъде гарантирано изпълнението на молбите, с изключение на невъз…

— Разбирам — промълви Елена глухо тъкмо когато Стефан рече припряно:

— Тя разбира. Просто го направете, става ли?

— Вече е организирано. — Очите на Райънен, тъмносини със златни точици, срещнаха тези на Елена почти със симпатия.

— Най-добре за нас би било — намеси се бързо Сюсюре — да ви приспим и изпратим във вашия… вашите стари, нови жилища. Когато се събудите, всичко ще е приключило.

Елена се постара да запази невъзмутимото си изражение.

— Ще ме изпратите на Мейпъл стрийт? — попита, вперила поглед в Райънен. — В къщата на леля Джудит!

— В съня ти, да.

— Не искам да спя. — Елена се приближи до Стефан. — Не им позволявай да ме приспят!

— Никой няма да ти направи нищо, което не желаеш — увери я Стефан с остър като бръснач глас. Сейдж избоботи подкрепата си, а Бони се вторачи твърдо в русата жена.

Райънен сведе глава.

Елена се събуди.

Беше тъмно и тя бе заспала. Не си спомняше как точно бе заспала, но знаеше, че не се намира в носилката, нито в спален чувал.