Лиза Смит - Полунощ

— Възможно е и е самата истина — заяви русокосата Райънен спокойно.

— И сега тя е мъртва?

— След дълга битка, в която приятелите ви едва не загинаха. Да — ала това, което наистина я уби, бе разрушаването на звездната й сфера.

— И така — поде тъмнокосата Сюсюре тихо, — ако следвате развоя на събитията… всъщност Деймън умря, за да спаси Фелс Чърч от друго масово убийство като това на онзи японски остров. Той все повтаряше, че тъкмо заради това е дошъл в Долния свят. Не смятате ли, че би бил… доволен? И е намерил покой?

— Намерил е покой? — изсмя се Стефан горчиво, а Сейдж изръмжа.

— Жени — продължи Сейдж, — вие май никога преди не сте се срещали с Деймън Салваторе. — Тонът в гласа му — по-звучен и застрашителен от всякога — накара Елена най-сетне да откъсне взор от зелените очи на Идола. Обърна се и погледна…

… и видя огромната зала изпълнена с разтворените криле на Сейдж.

Те не бяха като ефимерните Криле на Силите. Те наистина бяха част от Сейдж. Бяха кадифени и се простираха чак до най-отдалечените стени, като докосваха внушителния златен таван. Показваха нагледно и защо Сейдж обикновено не носеше ризи.

Беше красив, с бронзова кожа и гъсто преплетени кичури коса на фона на гигантските, извити арки, все едно изработени от мека кожа. Но Елена, след като го погледна, разбра, че е настъпил моментът да извади решителния коз от ръкава си. Извърна се и срещна открито зелените очи на Идола.

— През цялото това време ние се пазаряхме за Крепостта на китсуне, пълна със съкровища — заяви тя — и един специален ключ.

— Специалният ключ, откраднат от китсуне преди векове — обясни Сюсюре тихо, като вдигна тъмните си очи.

— И вие заявихте, че това не е достатъчно, за да върнете Деймън. — Елена с все сили се постара гласът й да прозвучи спокойно.

— Не е, дори това да е единствената ви молба. — Райънен отметна златист кичур от косата си през рамо.

— Така казвате. Но… ако прибавя към всичко останало и… още един специален ключ?

Настъпи мълчание, а сърцето на Елена заби учестено. Едва не й прималя от надигналия се в гърдите й ужас. Защото това мълчание не предвещаваше нищо добро. Нямаше шокирани ахкания. Нито размяна на изумени погледи между владетелките. Нито смаяни изражения.

След още минута Идола заговори самодоволно:

— Ако имаш предвид другия откраднат ключ, който беше у приятелите ти на Земята — то той бе конфискуван много скоро, след като те го скриха. Той е открадната собственост. Принадлежи на нас.

Тя е била твърде дълго тук, в Тъмните измерения, обади се глас от едно далечно кътче на съзнанието на Елена. Ситуацията я забавляваше.

Идола се наведе към нея, сякаш да потвърди предположението на Елена.

— Това… просто… не е… възможно — изрече, натъртвайки всяка дума.

— Наистина не е — побърза да се присъедини русокосата Райънен. — Ние не знаем какво става с вампирите. Те са извън нашата сфера. Никога не ги виждаме след смъртта им. Най-простото обяснение е, че те просто… изчезват. — Тя щракна с пръсти.

— Не вярвам в това! — заяви Елена, осъзнавайки, че е повишила глас.

Гласове, непринадлежащи на никого конкретно, избухнаха около Елена в шумен протест, формирайки нещо като речитатив:

Не е възможно. Просто не е възможно! (Но моля) Не! Деймън си отиде и да се питаме къде е, е все едно да питаме къде отива пламъкът на свещта, когато го угасим. (Но не трябва ли поне да се опитате да го върнете обратно?) Нима не изпитвате никаква благодарност? Би трябвало да сте благодарни, че другите неща, за които помолихте, могат да бъдат осъществени. (Но в замяна на двата специални ключа…) Не, Силата, която ни се подчинява, не може да върне обратно Деймън! Елена трябва да се примири с реалността. И без това вече е разглезена твърде много! (Но какво ще навреди, ако опитаме отново?) Добре! Ако искате да знаете, Сюсюре вече ни накара да опитаме. И нищо не се получи! Деймън… си… отиде! И духът му също не може да бъде намерен никъде! Това се случва с вампирите и всички го знаем!

Елена осъзна, че се взира в ръцете си, които бяха чисти, но със счупени нокти и кървящи кокалчета. Външният свят отново стана нереален. Тя се бе затворила в себе си, борейки се с мъката, с мисълта, че Идола, главният владетел на пазителите, не бе споменала преди, че са търсили душата на Деймън. И че тя… си е отишла.

Внезапно сякаш стените на залата се сключиха около нея. Нямаше достатъчно въздух. Бяха само тези жени: тези силни, магически жени пазители; вълшебници, които при все това не притежаваха достатъчно мощ, за да спасят Деймън — или поне не се интересуваха толкова силно, че да опитат още веднъж.