Лиза Смит - Полунощ

— Спрете!

Елена, обронила глава върху рамото на Стефан, го виждаше смътно, кадифените му черни криле все още бяха разперени от стена до стена и все още докосваха златния таван. Бони се бе залепила за него като отвято пухче на глухарче.

— Вече и без това намалихте аурата й толкова много, че едва мъждука — изръмжа Сейдж. — Ако „пречистите“ напълно кръвта на това бедно мъниче, то ще умре — и тогава ще се пробуди. Вие ще сте създали un vampire 27 27 Един вампир (фр.). — Бел.прев. , госпожи. Това ли искате?

Сюсюре политна назад. За владетел на толкова сурово и жестоко царство, тя изглеждаше почти нежна — но не толкова деликатна и отстъпчива, че да не среже Крилете ми, помисли си Елена, докато извиваше рамене, за да освободи напрежението в тях. Може би тя не знае колко много боли, обади се смътно друга част от съзнанието й.

После целият й ум се мобилизира, сля се в едно по спешност. Нещо топло и в същото време разхлаждащо се плъзгаше по тила й на малки капки. Не беше кръв. Не, това определено беше много по-ценно от всичко, което й бяха отнели пазителите. Сълзите на Стефан.

Тя се залюля силно, опитвайки се да пренесе тежестта си върху краката. Някак си, макар и трепереща, успя. Осъзна колко силно трепери, когато се опита да повдигне лявата си ръка и да избърше сълзите от страните на Стефан с палеца си. Цялата й ръка се тресеше, сякаш си правеше някаква детска шега. Палецът й се заби в бузата му с достатъчно сила, за да накара всеки друг да трепне. Тя го погледна с безмълвно извинение, твърде шокирана, за да промълви и дума.

Стефан обаче не спираше да говори.

— Няма значение — казваше. — Всичко е наред, любима. О, прекрасна любима, всичко ще бъде наред. — Избърса очите й с твърда и сигурна ръка, като през цялото време гледаше само нея, и — знаеше го — мислеше само за нея.

Знаеше го, защото също разбра и в кой момент това се промени.

В полезрението й беше червена коса, размазана от сълзите. Червена коса и тесни зелени очи, твърде близо до нея. Тогава Елена усети, че Стефан си спомни, че на света има и други неща освен Елена.

Лицето му се промени. Не се озъби, нито издаде брадичка. Промяната беше пълна, но бе съсредоточена в очите му, които станаха убийствено твърди, докато всичко останало бе остро и свирепо.

— Ако я докоснеш отново, злобна кучко, ще ти разкъсам гърлото — процеди Стефан, а всяка дума прозвуча, все едно ледени късове падаха върху пода.

Смайването на Елена бе толкова голямо, че сълзите й секнаха. Стефан не говореше по този начин на жени. Дори Деймън не го правеше — не го бе правил. Ала думите продължаваха да отекват във величествената като катедрала зала. Присъстващите заотстъпваха назад.

Идола също отстъпваше, но устните й бяха извити.

— Нима мислиш, че тъй като сме пазители, не можем да ви нараним…? — поде тя, но гласът на Стефан се вряза в нейния.

— Мисля, че защото сте „пазители“, вие можете да убивате най-лицемерно, без никакви последствия за вас — заяви Стефан и устните му се стиснаха в много по-въздействаща — и плашеща — презрителна линия, отколкото тези на Идола. — Вие щяхте да убиете Елена, ако Сейдж не ви бе спрял. Проклети да сте — додаде тихо, но с такова вътрешно убеждение, че Идола направи още една крачка назад. — Да, по-добре да съберете всичките си малки приятелчета наоколо — продължи той. — Може все пак да реша да ви убия. Както, сигурен съм, че го знаете, аз убих собствения си брат.

— Но определено след като самият ти получи смъртоносен удар. — Сюсюре беше застанала между двамата, опитвайки се да ги успокои.

Стефан сви рамене. Погледна я със същото презрение, с което преди миг бе удостоил и другата владетелка.

— Преди да бъда ранен — заяви натъртено, — можеше да реша да хвърля шпагата си или само да го раня. Вместо това избрах да го пронижа с острието право в сърцето. — Оголи зъбите си в определено враждебна усмивка. — А сега дори не ми е нужно оръжие.

— Стефан — успя да прошепне Елена най-сетне.

— Зная. Тя е по-слаба от мен и те не искат да видят как я убивам. Тъкмо заради това тя още е жива, любима. Това е единствената причина. — Разбира се, има някои неща за мен, които ти не знаеш , Елена, добави гласът на Стефан, когато девойката повдигна изплашените си очи към него, така че само тя да може да чуе. Неща, които се надявах, че никога няма да видиш. Срещата ми с теб — любовта ми към теб — почти ме накараха да ги забравя.

Гласът на Стефан в главата й събуди нещо в душата на Елена. Тя вдигна глава и се взря в размазаната маса от пазители около тях. Различи ягодово руси къдрици да се мятат във въздуха. Бони. Бони се бореше. Правеше го немощно, но само защото двойка русокоси пазители и двойка тъмнокоси я държаха във въздуха, хванали я за крайниците. Докато Елена се взираше в приятелката си, тя изглежда получи нов прилив на енергия и започна да се съпротивлява по-упорито. И Елена успя да чуе… нещо. Беше далечно и едва доловимо, но прозвуча почти като… името й. Като името й, прошепнато от клоните или от свистенето на колелата от профучаваща наблизо кола.