Лиза Смит - Полунощ

Стефан? Бони? Деймън? , помисли си машинално, но в телепатията й имаше нещо странно. Имаше чувството, че е ограничена в собствената й глава.

В стаята на Стефан ли се намираше? Навън трябва да е тъмно като в рог, след като дори не можеше да види очертанията на капандурата, отвеждаща към площадката с перила на покрива над стаята му.

— Стефан? — прошепна девойката, докато в ума й се събираха различни късчета информация. Имаше и миризма, която едновременно бе позната и непозната. Лежеше върху удобно двойно легло, но не беше едно от екстравагантните огромни легла на лейди Улма, целите в коприна и кадифе, нито леглото с дюшек на буци в пансиона. В хотел ли беше?

Докато тези различни мисли се преплитаха в мозъка й, се разнесе тихо почукване. Кокалчета върху стъкло.

Тялото на Елена тутакси реагира. Тя отметна завивката и изтича към прозореца, като по мистериозен начин избягна всички препятствия по пътя си, без да се сблъска с тях, ръцете й дръпнаха настрани завесите, които някак си знаеше, че са там, и пърхащото й сърце извика името на устните й.

— Дей…!

И тогава светът спря и направи най-бавното си от всички завъртания. Лицето, което бе от другата страна на прозореца на втория етаж, пламенно и загрижено, любящо и някак си странно обезсърчено, събуди спомените на Елена.

Всички.

Фелс Чърч беше спасен.

И Деймън беше мъртъв.

Главата й бавно се сведе и челото й допря студено то стъкло.

— Елена? — повика я Стефан тихо. — Може ли да ме поканиш да вляза? Трябва да ме поканиш вътре, ако искаш да… да поговорим…

Да го покани вътре? Той вече бе вътре… вътре в сърцето й. Беше казала на пазителите, че всички трябва да приемат Стефан като нейно гадже от повече от година.

Това нямаше значение.

— Влез, Стефан — изрече тя с нисък глас.

— Прозорецът е залостен откъм твоята страна, Елена. Вцепенена, Елена вдигна резето на прозореца. В следващия момент бе грабната от две топли, силни ръце в отчаяна, пламенна прегръдка. Ала само миг след това ръцете се отпуснаха, оставяйки я измръзнала и самотна.

— Стефан? Какво не е наред? — Очите й бяха привикнали с околния мрак и тя зърна колебанието му на фона на звездната светлина, струяща през прозореца.

— Не мога… не е… не съм аз този, когото ти искаш — избликнаха задавено думите, сякаш идеха от свито гърло. — Но исках да знаеш, че — че Мередит и Мат са с Бони. Имам предвид, че я утешават. Всички са добре, както и госпожа Флауърс. Помислих, че ти…

— Те са ме приспали! Казаха, че няма да ме приспят!

— Ти заспа, лю… Елена. Докато чакахме да ни изпратят у дома. — Той все още говореше с този официален, необичаен тон. — Но аз помислих — ами че тази нощ ти също може да пожелаеш да поговориш. Преди аз… да си тръгна. — Притисна устните си с пръст, за да спре треперенето им.

— Ти ми се закле, че никога няма да ме напуснеш! — извика Елена. — Обеща, че няма да го сториш поради никаква причина, дори за кратко, независимо колко благородна е каузата!

— Но… Елена… това беше, преди да разбера…

— Ти все още не разбираш! Знаеш ли…

Ръката му се стрелна, за да закрие устата й, и той притисна устни към ухото й.

— Лю… Елена. Ние сме в твоята къща. Леля ти…

Елена усети как очите й се разширяват, макар че подсъзнателно тя го знаеше през цялото време. Познатата атмосфера. Това легло — то беше нейното легло, с любимата й покривка в бяло и златисто. Препятствията, които толкова ловко бе избягнала в тъмнината — трополенето по стъклото на прозореца… тя си беше у дома .

Като катерач, който бе успял да изкачи немислимо висока скала и едва не бе паднал, Елена почувства огромен приток на адреналин. И тъкмо той — или може би просто силата на любовта, която нахлу в нея — постигна това, което толкова тромаво се опитваше да достигне. Почувства как душата й се разрасна и излезе от тялото й. И срещна тази на Стефан.

Тя беше ужасена от бързината, с която изчезнаха самотата и пустотата, царуващи до този миг в душата му, и покорена от огромната вълна на любов, която изпълни всяка част от него, при допира на съзнанието й.

О, Стефан. Само… кажи… че можеш да ми простиш, това е всичко. Ако ми простиш, ще мога да живея. Навярно би могъл отново да бъдеш щастлив с мен — само ако ми дадеш малко време.

Аз вече съм щастлив с теб. Но ние разполагаме с цялото време на света , увери я Стефан. Ала тя зърна сянката на мрачната мисъл, която бързо бе пропъдена. Той разполагаше с цялото време на света. Тя обаче…