Лиза Смит - Полунощ

Разбира се, сред съкровищата трябваше да бъде и най-голямата звездна сфера, съществувала някога, пълна с необикновена Сила, но Елена се надяваше, че пазителите ще си затворят очите за това.

Надяваше се? , запита се и поклати невиждащо глава, а Бони стисна силно ръката й. Никаква надежда. Тя не смееше да се надява. Нито лъч надежда не биваше да се промъква в душата й.

Друга прислужница, червенокоса, ги изгледа студено със зелените си очи и взе пластмасовата четирилитрова бутилка, върху която бе залепен етикет с надпис: „Вода от сектор 3“.

— Qu’est-ce qui lui prend, искам да кажа: какъв й е проблемът? — измърмори Сейдж, когато тя се отдалечи. — Харесва ми водата във вампирския сектор. Не харесвам водата по тръбите в Долния свят.

Елена вече си бе определила цветен код за пазителите. Русите бяха изцяло делови, нетърпеливи към всяко забавяне. Тъмнокосите бяха по-любезни — може би за тях имаше по-малко работа в Долния свят. Зеленооките и червенокосите си бяха истински кучки. За нещастие, младата жена, която седеше на трона в средата горе върху платформата, беше червенокоса.

— Бони? — прошепна Елена.

Бони преглътна и подсмръкна, преди да промълви:

— Да?

— Казвала ли съм ти колко много харесвам очите ти?

Бони я изгледа продължително, преди да се разтресе от смях. Поне започна като смях, а после дребничкото момиче зарови глава в рамото на Елена и просто се тресеше безмълвно.

Стефан стисна ръката на Елена.

— Тя се старае толкова много… заради теб. Виждаш ли, тя — тя също го обичаше. А аз дори не подозирах. Предполагам… предполагам, че съм бил сляп за всичко.

Прокара пръсти през и без това разрошената си коса. Изглеждаше толкова млад, като малко момче, което внезапно е било наказано заради нещо, което е сторило, но никой не му е казал, че е лошо и не бива да прави. Елена си го спомни в задния двор на пансиона, как танцуваше с нея, докато тя бе стъпила върху пръстите на краката му, а после в таванската стая как целува ръцете й, кокалчетата на пръстите й, изподрани от коването на дъските върху прозорците, сетне вътрешната страна на китките й, където туптеше пулсът й. Искаше да му каже, че всичко ще е наред, че смехът отново ще се върне в очите му, ала не можеше да понесе мисълта, че ще го излъже.

Внезапно Елена се почувства като много, много стара жена, която едва вижда и чува, на която всяко движение й причинява ужасна болка, и която е студена отвътре. Всяка нейна става и всяка кост бяха пълни с лед.

Накрая, когато всички съкровища, включително и блестящият специален ключ, бяха извадени и подредени пред младите жени, седнали на троновете си, за да ги подържат, огледат, претеглят на ръка и обсъдят, една жена с топли очи и тъмна кожа приближи към групата на Елена.

— Сега можете да приближите до Техни Справедливости. И — добави с глас, мек като докосването на крилото на водно конче — те са много, много впечатлени. Това не се случва често. Говорете почтително и смирено, дръжте главите си сведени и мисля, че най-съкровените ви желания ще бъдат удовлетворени.

Нещо сякаш избухна вътре в Елена и едва не я накара да подскочи и да се вкопчи в робата на отдалечаващата се прислужница, но за щастие Стефан я държеше здраво в прегръдката си. Главата на Бони се надигна рязко от рамото на Елена и на свой ред тя трябваше да усмири приятелката си.

Те запристъпваха, истински образец на покорството и смирението, към четирите алени възглавници, приличащи на лумнали пламъци върху златистата тъкан, постлана на пода. Преди време Елена никога нямаше да се съгласи да се унижи. Сега бе благодарна за меките възглавнички, върху които да отпусне коленете си.

Толкова отблизо тя, можеше да види, че всяка една от владетелките носи върху главата си диадема от някакъв метал, от която висеше един–единствен скъпоценен камък, лежащ върху челото й.

— Ние обсъдихме вашата молба — рече тъмнокосата с диадема от бяло злато с диамантена висулка, която заслепяваше Елена с искрящите си отблясъци в лилаво, червено и тъмносиньо. — О, да — додаде тя и се засмя. — Ние знаем какво искате. Дори един уличен пазител трябва да е много некадърен в работата си, за да не знае. Искате градът ви… възстановен. Изгорелите сгради да бъдат построени наново. Жертвите, заразени със смъртоносния малах, да се съживят, душите им отново да се обвият в плът, а спомените им…

— Но първо — прекъсна я русокосата и махна с ръка — не трябва ли да свършим една работа? Това момиче — Елена Гилбърт — може да не е приемлива като говорител за групата си. Ако стане пазител, няма да принадлежи към молителите.