Лиза Смит - Полунощ

Елена искаше да отиде при него. Да му се скара, да го прегърне. Да каже на Стефан, че обича него също толкова много, до последната капка кръв, до последната частица на съществото си. Но тялото й се бе вцепенило и мракът я заплашваше отново… можеше единствено да протегне ръце, когато рухна на тревата. И тогава Бони и Стефан се озоваха мигом до нея и тримата плачеха: Елена с интензивността на току-що откритата истина; Стефан с отчаяние, което никога не бе виждала у него; и Бони със сухо, болезнено изтощение, което сякаш искаше да разпилее на хиляди частици дребното й тяло.

Времето изгуби значението си. Елена искаше да оплаква всеки миг от болезнената смърт на Деймън, да скърби за всеки миг от живота му. Толкова много бе погубено. Не можеше да се примири и да го приеме, не искаше да прави нищо друго, освен да плаче, докато милостивият мрак не я погълне отново.

Тогава Сейдж избухна.

Сграбчи Елена, изправи я и я разтърси за раменете. Главата й се люшна напред и назад.

— Твоят град е в руини! — изкрещя неистово той, все едно вината бе нейна. — Полунощ може да донесе или да не донесе разруха. О, да, видях всичко в съзнанието ти, когато ти въздействах. Малкият Фелс Чърч наистина е опустошен. А ти дори не искаш да се бориш за него!

Нещо избухна в Елена и веднага стопи вцепенението и леда в душата й.

— Да, ще се боря за него! — изкрещя девойката. — Ще се боря с всяка частица на съществото си, докато не спра онези, които причиниха катастрофата, или те не ме убият!

— И как, puis–je savoir 22 22 Мога ли да знам (фр.). — Бел.прев. , ще се върнеш навреме? Всичко вече ще е приключило, докато стигнеш там, изминавайки обратния път, по който дойде дотук!

Стефан беше до нея, подкрепяше я, рамо до рамо.

— Тогава ние ще те принудим да ни изпратиш обратно по някакъв друг начин — така че да стигне навреме!

Елена го зяпна изумено. Не. Не. Стефан не би могъл да каже това. Стефан никога не действаше със сила — и тя нямаше да му позволи да се промени. Извъртя се обратно към Сейдж.

— Няма нужда да се бием! Специалният ключ е в раницата ми, а магията действа вътре в крепостта! — извика тя.

Ала Стефан и Сейдж се взираха един в друг, напрегнати и готови всеки миг да се вкопчат в жестока схватка. Елена искаше да отиде при Стефан, но светът около нея направи още едно от бавните си салта. Изплаши се, че Сейдж ще нападне Стефан, а тя дори няма да може да се бори за него.

Ала вместо това Сейдж внезапно отметна глава и избухна в див смях. Или може би беше по-скоро нещо между гръмогласен смях и плач. Беше зловещ звук като вълчи вой и Елена усети как дребното, треперещо тяло на Бони се обви около нея в успокоителна прегръдка.

— Какво пък, по дяволите! — изрева Сейдж и очите му засвяткаха като обезумели. — Mais oui, какво пък, по дяволите! — засмя се отново. — В крайна сметка аз съм Пазителят на входа и вече наруших правилата, като ви позволих да минете през две различни врати.

Стефан още дишаше тежко. Сега се протегна, сграбчи Сейдж за широките рамене и го разтърси със силата на обезумял вампир.

— За какво говориш? Няма време за приказки!

— А, но всъщност има, mon ami. Има, приятелю мой, има. Това, от което се нуждаете, е огневата мощ на небесата, на пазителите, за да спасите Фелс Чърч — и да поправите вече нанесените щети на града и жителите му. Да изтриете пораженията, все едно никога нищо не се е случвало. И — добави многозначително Сейдж, като погледна към Елена — може би — само може би — също и да отмените случилото се през този ден.

Внезапно всеки сантиметър от кожата на Елена настръхна. Цялата се превърна в слух, наведе се жадно към него, а очите й се разшириха от единствения въпрос, който имаше значение.

— Да — изрече много бавно, много тържествуващо Сейдж. — Те могат да даряват живот на мъртвите. Те притежават тази Сила. Те могат да върнат обратно mon petit tyran 23 23 Моя малък тиранин (фр.). — Бел.прев. Деймън — както върнаха и теб.

Ако не бяха Стефан и Бони, които придържаха Елена, тя нямаше да може сама да се крепи на краката си.

— Но защо ще ни помагат? — прошепна измъчено тя. Не можеше да си позволи да се надява, не и докато не разбере всичко.

— В замяна на това, което им е било откраднато преди цяло хилядолетие — отвърна Сейдж. — Знаете, че се намирате в крепостта на Ада. Това представлява Крепостният вход. Пазителите не могат да влязат тук. Не могат да нападнат портите и да поискат това, което се крие зад тях… седемте — пардон, сега шестте — съкровища на китсуне.