Лиза Смит - Полунощ

Сега всичко бе притихнало. Време беше да прибере играчките и да спусне завесите. Време да си ляга. Една последна прегръдка… и сега ръцете й бяха празни.

Нямаше какво повече да прави, нищо, с което да се бори. Беше сторила всичко, което бе по силите й. И поне накрая, детето не бе изплашено.

Време бе да угаси светлините. Време да затвори очи.

Мракът бе много милостив към нея и кротко я погълна.

Ала след безкрайно време в мек, нежен мрак, нещо изтръгна насила Елена и я поведе към светлината. Истинската светлина. Не ужасния зелен полумрак на Дървото. Виждаше я дори през затворените си клепачи, усещаше топлината й. Жълто слънце. Къде се намираше? Не можеше да си спомни.

А и не я е интересуваше. Нещо в нея й нашепваше, че нежният мрак е по-хубав. Но тогава си спомни едно име. Стефан.

Стефан беше…?

Стефан беше този, когото… този, когото тя обичаше. Ала той никога не разбра, че любовта не е една. Никога не разбра, че тя можеше да обича Деймън и това не променяше ни най-малко любовта й към него. Или че тази липса на разбиране беше толкова мъчителна и болезнена, че понякога се чувстваше като разкъсана на две различни личности.

Но сега, дори преди да отвори очи, тя осъзна, че пие. Пиеше кръвта на вампир и този вампир не беше Стефан. Имаше нещо необикновено в тази кръв. Беше по-гъста, пикантна и наситена.

Не можеше да не отвори очи. Поради някаква причина, която тя не разбираше, клепачите й сами се повдигнаха и Елена се опита мигновено да се фокусира върху уханието, усещането и цвета на този, който се бе навел над нея и я държеше.

Не разбираше и усещането за разочарование, когато бавно осъзна, че този, който се бе навел над нея, е Сейдж, държи я нежно, но уверено до врата си, подкрепяйки я с бронзовите си и голи гърди, топли от слънчевите лъчи.

Ала тя лежеше по гръб, върху трева, и доколкото усещаха ръцете й… незнайно защо, главата й бе студена. Много студена.

Студена и мокра.

Спря да пие и се опита да се надигне и седне. Лекото придържане стана по-твърдо. Чу гласа на Сейдж да го изрича и почувства буботенето в гърдите му, когато й каза:

— Ma pauvre petite 21 21 Моя бедна, малка (фр.). — Бел.прев. , след малко трябва да изпиеш още. А в косата ти все още има пепел.

Пепел? Пепел? Не се ли слагаше пепел върху главата, за да… сега пък какво мислеше? Сякаш имаше блокаж в мозъка си, който й пречеше да се доближи до… нещо. Но нямаше да позволи да й казват какво да прави.

Елена седна.

Тя се намираше в — да, беше много сигурна в това — в рая на китсуне и само до преди миг тялото й бе извито назад, така че косата й да е потопена в малкия чист поток, който бе видяла по-рано. Стефан и Бони миеха нещо катраненочерно от косата й. И двамата бяха изпоцапани с черно: Стефан имаше голяма ивица върху скулата, а Бони — леки сиви резки под очите си.

Плачеше. Бони плачеше. Все още плачеше, разтърсвана от малки хлипания, които се опитваше да потисне. А сега, когато се вгледа по-добре, Елена забеляза, че очите на Стефан са подути и той също плаче.

Устните й бяха вкочанени. Отпусна се обратно върху тревата и вдигна поглед към Сейдж, който крадешком изтри очите си. Гърлото я болеше, не само отвътре, когато се задъха и в него се надигнаха ридания, но и отвън. В съзнанието и изникна видение как срязва шията си с ножа.

— Вампир ли съм? — прошепна през скованите си устни.

— Pas encore — отвърна Сейдж несигурно. — Все още не. Но Стефан и аз, двамата ти дадохме голямо количество кръв. През следващите няколко дни трябва да си много внимателна. Намираш се на ръба.

Това обясняваше защо се чувства така. Навярно Деймън се надяваше, че тя ще стане вампир, зло момче. Инстинктивно протегна ръка към Стефан. Може би можеше да му помогне.

— Просто за известно време няма да правим нищо — промълви. — Не бива да си тъжен. — Но самата тя все още се чувстваше много зле. Не се бе чувствала така, откакто Стефан беше в затвора, и тя мислеше, че всеки миг ще умре.

Не… това беше по-лошо… защото със Стефан имаше надежда, а сега Елена усещаше, че всяка надежда си е отишла. Всичко си бе отишло. Тя беше празна: едно момиче, което изглеждаше цялостно, но всъщност беше само една куха черупка.

— Аз умирам — прошепна. — Зная го… Искате да се сбогувате с мен, нали?

При тези думи Сейдж — Сейдж! — се задави и се разрида.

— Елена, ти няма да умреш — каза Стефан, който все още изглеждаше странно замислен, с онези следи от сажди по лицето и ръцете си, с измокрени дрехи и коса. — Не и ако не го пожелаеш.