Лиза Смит - Полунощ

Никога досега не бе виждала Стефан такъв. Дори и в затвора. Целият му плам, вътрешният огън, който единствено Елена познаваше, си бе отишъл.

— Сейдж ни спаси — продължи той бавно и предпазливо, сякаш му струваше огромно усилие да говори. — Пепелта, която се сипе — двете с Бони щяхте да умрете, ако трябваше да вдишате още малко от нея. Но Сейдж пренесе Крепостния вход точно пред нас. Аз едва го виждах; очите ми бяха толкова пълни с пепел, а положението на онази луна се влошаваше с всяка изминала минута.

— Пепел — прошепна Елена. Нещо се опитваше да излезе на повърхността, но отново паметта й изневери. Сякаш почти й бе въздействано чрез внушението, за да не си спомня. Но това беше абсурдно.

— Защо се сипеше пепел? — попита тя, осъзнавайки, че гласът й е прегракнал и хриплив — все едно бе викала прекалено дълго на футболен мач.

— Ти използва Крилете на разрушението — отвърна Стефан спокойно, като я гледаше с подпухналите си очи. — Ти ни спаси. Но уби Дървото — и звездната сфера се разпадна.

Крилете на разрушението. Трябва да е изгубила самообладание. И бе убила цял един свят. Тя беше убийца.

А сега и звездната сфера бе навеки изгубена. Фелс Чърч. О, Боже! Какво щеше да й каже Деймън? Елена бе направила всичко — всичко, погрешно. Сега Бони хлипаше тихо, извърнала лице.

— Съжалявам — отрони Елена, осъзнавайки колко абсурдно звучи. За пръв път се огледа нещастно наоколо. — Деймън? — прошепна. — Той не иска ли да говори с мен? Заради това, което сторих?

Сейдж и Стефан се спогледаха.

По гръбнака на Елена пробягнаха ледени тръпки.

Опита да се изправи, но краката й не бяха онези, които помнеше. Като че ли коленете й бяха сковани. Сега се взираше в мокрите си и изцапани дрехи — и тогава нещо като кал се плъзна по челото й. Кал или съсирена кръв.

Бони издаде някакъв звук. Продължаваше да плаче, но когато заговори, гласът й бе някак си дрезгав, което я правеше да изглежда по-голяма.

— Елена… не успяхме да почистим цялата пепел от косата ти. Сейдж трябваше спешно да ти даде кръв.

— Аз ще почистя пепелта — заяви Елена безизразно. Коленете й се подгънаха. Тя се свлече върху тях. Сетне се изви, наведе се над малкия поток и потопи глава. През ледения шок чу приглушените викове на хората над водата и острото възклицание на Стефан: Елена, добре ли си? в главата си.

Не , отвърна му мислено тя. Но няма да се удавя. Мия косата си. Може би, ако изглеждам добре, Деймън най-после ще пожелае да ме види. Може би ще дойде с нас и ще се бори за Фелс Чърч.

Позволи ми да ти помогна , рече Стефан тихо.

Въздухът вече не й достигаше. Надигна натежалата си глава от водата и я тръсна и отметна, мокра, но чиста, така че да падне върху гърба й. Впери поглед в Стефан.

— Защо? — после добави с нарастваща паника: — Да не би той вече да е заминал? Беше ли… ми сърдит?

— Стефан. — Беше умореният глас на Сейдж. Стефан, в чиито зелени очи бе застинал израз на подгонено животно, издаде лек звук.

— Внушението не действа — заключи Сейдж. — Тя ще си спомни сама.

Стефан дълго не помръдна и не проговори. Сърцето на Елена едва не се пръсна. Внезапно изтръпна от страх, какъвто явно и той изпитваше. Отиде при него и улови двете му ръце, които трепереха.

Скъпи, не плачи , изпрати му тя мисълта си. Сигурно все още има време да спасим Фелс Чърч. Трябва да има. Всичко не може да приключи по този начин. А и освен това Шиничи вече го няма! Можем да достигнем до децата; можем да пречупим състоянието… Спря. Като че ли думата „състояние“ отекна в ушите й. Зелените очи на Стефан изпълваха полезрението й. Съзнанието й… се замъгляваше. Всичко отново ставаше нереално. След минута нямаше да може да… Отвърна очи и пое дълбоко дъх.

— Ти ми въздействаш — рече. Усещаше гнева в гласа си. — Да — прошепна Стефан. — Въздействам ти от половин час.

Как смееш? , избухна мислено Елена, само за него.

— Спирам… сега — отвърна Стефан тихо.

— Аз също — присъедини се и Сейдж. Прозвуча уморено.

Вселената се завъртя бавно и Елена си спомни това, което всички криеха от нея.

С диво ридание тя се надигна сред фонтан от водни капки и се изправи на крака като отмъстителна богиня. Погледна към Сейдж, после към Стефан.

И Стефан й доказа колко беше смел, колко много я обичаше. Каза й това, което тя вече знаеше.

— Деймън си отиде, Елена. Толкова съжалявам. Съжалявам, ако… съм ти попречил да бъдеш с него толкова, колкото си искала. Съжалявам, ако съм застанал между вас. Не съм разбрал — колко много се обичате двамата. Сега вече разбирам. — После зарови лице в шепите си.