Лиза Смит - Полунощ

Елена се канеше да отговори, когато рязко бе напълно изхвърлена от съзнанието на Деймън и върната обратно в действителността. Дървото бе изхвърлило надолу още един сноп от извити клони, подобни на крака на паяк, затваряйки ги заедно с тялото на Деймън в два кръга от дървени колове.

На Елена не й останаха вече никакви резервни планове. Никаква идея как да вземе звездната сфера, заради която бе загинал Деймън. Или Дървото притежаваше разум, или бе нагласено да има толкова ефективни защити, че все едно бе надарено с изумителен разум. Много, много хора се бяха опитали да се доберат до тази звездна сфера — и бяха оставили само костите си, превърнали се в пясък.

Като стана дума за това, каза си Елена, чудя се защо Дървото не нападна и нас — особено Бони. Тя беше вътре в кръга, сетне излезе и пак се върна, което никога нямаше да й позволя, ако всички не мислехме само за Деймън. Защо то не я нападна отново?

Стефан се опитваше да бъде силен, да организира нещо, въпреки цялата разиграла се трагедия. Затова беше още по-смайващо, че Елена просто седеше неподвижно. Бони отново бе избухнала в сълзи, разтърсвана от сърцераздирателни ридания.

Между двата кръга от колове се разпростираше мрежа от дървесно лико — ала толкова стегнато изплетена, че дори дребничката Бони не би могла да се промуши през нея. Групата на Елена бе идеално отрязана от всичко извън пясъчната вдлъбнатина, както и от звездната сфера.

— Брадвата! — извика й Стефан. — Хвърли ми я…

Но нямаше време. Около нея се увиваха гъсти и преплетени корени, придърпвайки я към по-горните клони.

— Стефан, съжалявам! Прекалено бавно реагирах!

— То беше твърде бързо! — поправи я Стефан.

Елена затаи дъх в очакване на последния трясък отгоре — онзи, който щеше да ги убие. Когато не последва това, тя осъзна нещо важно. И опасно. Дървото не само притежаваше разум, но и беше садист. Те щяха да останат затворени тук, откъснати от хранителните си запаси, да умрат бавно от жажда и глад или да полудеят, докато гледат как измират един по един.

Най-доброто, на което можеха да се надяват, беше Стефан да убие нея и Бони — ала дори и той никога не би могъл да се освободи. Тези дървени клони щяха да падат отново и отново, толкова често, колкото Дървото сметнеше за необходимо, докато премазаните кости на Стефан не се присъединят към тези на останалите, превърнали се във фин пясък.

Това преля чашата, мисълта за всички тях, уловени в капан заедно с Деймън, като подигравка с неговата смърт. Онова страдание, което от седмици набъбваше в гърдите на Елена, още когато чу историята за децата, изяли домашните си любимци, когато се срещна със създания, които се радваха на причинената болка, и се стигне до саможертвата на Деймън, накрая стана толкова голямо, че тя повече не можеше да го задържа в себе си.

— Стефан, Бони… не докосвайте клоните — изрече Елена задъхано. — Постарайте се да не докосвате нито един клон. Никъде.

— Аз не съм ги докосвал, любима, нито пък Бони. Но защо?

— Не мога да го сдържам повече вътре в себе си! Трябва да застана ето така…

— Елена, не! Онази магия…

Ала Елена вече не можеше да мисли. Омразният полумрак я подлудяваше, напомняше й за зеленикавия проблясък в зениците на Деймън, за противната зелена светлина на Дървото.

Разбираше отлично садизма на Дървото към приятелите й… и с ъгълчето на окото си виждаше нещо черно… като парцалена кукла. Само дето не беше кукла; беше Деймън. Деймън с целия му див и необуздан дух, изпълнен с остроумие и непокорност, а сега прекършен. Деймън… който сигурно вече си бе отишъл от всички светове.

Лицето му бе покрито с кръвта й. Нямаше нищо умиротворено или достойно в него. Нямаше нищо, което Дървото да не му бе отнело.

Елена обезумя.

С вик, отцепил се суров и кървав от мозъка на костите й, изтръгнал се като ужасяващо хриптене от гърлото, Елена сграбчи клона, убил Деймън, убил нейния любим и който щеше да убие и нея, и другите двама, които обичаше.

Всички мисли се бяха изпарили от главата й. Не можеше да разсъждава. Но вдигна инстинктивно високо голия клон на Дървото и остави яростта да избухне в нея, яростта на погубената любов.

Криле на разрушението.

Усети как Крилете се извиват зад нея, като абаносова дантела и черни перли и за миг се почувства като богиня на смъртта, знаеща, че на тази планета никога повече няма да има живот.

Когато атаката избухна, заобикалящият я здрач се превърна в матовочерен. Колко подходящ цвят. На Деймън щеше да му хареса, помисли си объркано девойката, сетне спомените й нахлуха и гневът й отново се отприщи, Силата, която щеше да разруши Дървото и целия този малък свят. Цялата се разтърси от мощта й, но тя не я възпря. Никаква физическа болка не можеше да се сравни с болката, раздираща сърцето й, с болката да изгуби това, което бе изгубила. Никаква физическа болка не можеше да изрази чувствата й.