Лиза Смит - Полунощ

И тогава чудото се случи и тя още веднъж чу гласа на Деймън — едва доловим — в главата си.

Елена? Недей… не плачи, скъпа. Не е… толкова лошо, както каза Стефан. Не усещам почти нищо, освен върху лицето си. Аз… усещам сълзите ти. Не плачи повече… моля те, ангел мой.

Заради чудото Елена се овладя. Той бе казал „Стефан“, а не „малкото ми братче“. Ала точно сега имаше да мисли за други неща. Той можеше все още да усеща нещо върху лицето си! Това беше важна информация, много ценна информация. Елена тутакси обхвана страните му с длани и го целуна по устните.

Току-що те целунах. Целувам те отново. Усещаш ли това?

Винаги, Елена , отвърна Деймън. Ще… отнеса целувките ти с мен. Сега те са част от мен… не виждаш ли?

Елена не искаше да вижда. Целуна отново леденостудените му устни. И отново.

Искаше да му даде нещо друго. Нещо хубаво, за което да си мисли. Деймън, спомняш ли си, когато се срещнахме за пръв път? В училище, след като всички светлини бяха угаснали, когато вземах мерките за украсата на Къщата на духовете. Тогава почти ти позволих да ме целунеш — преди дори да зная името ти — когато изплува от мрака.

Деймън я изненада, като й отговори незабавно:

Да… и ти… ти ме удиви, защото беше първото момиче, което не се поддаде тутакси на внушението ми. Ние… се забавлявахме заедно — нали? Имахме хубави моменти? Бяхме заедно на празненство… танцувахме заедно. Ще отнеса и това с мен.

През мъглата изникна една мисъл. Не го обърквай повече. Бяха отишли на онова „празненство“ само за да спасят живота на Стефан. Забавлявахме се , съгласи се тя. Ти си добър танцьор. Представи си ни как танцувахме валс!

Деймън изпрати бавно, неясно послание. Съжалявам… напоследък бях толкова ужасен. Кажи й… това. Бони. Кажи й…

Елена се стегна. Ще й кажа. Целувам те отново. Усещаш ли целувките ми?

Въпросът беше риторичен, затова тя се сепна, когато Деймън отвърна бавно и сънено:

Дадох ли ти… клетва да ти казвам истината?

Да , излъга мигновено Елена. Имаше нужда да чуе истината.

Тогава… не, за да съм честен… не мога. Изглежда, вече нямам… тяло. Хубаво ми е и е топло, вече нищо не ме боли. И… почти усещам, че не съм сам. Не се смей.

Ти не си сам! О, Деймън, не го ли знаеш? Аз никога, никога няма да те оставя сам. Елена се задави, питаше се как да го накара да й повярва. Само още няколко секунди… сега.

Ето , изпрати му телепатичния си шепот, ще ти издам моята най-ценна тайна. Не съм я казвала никому другиму. Спомняш ли си мотела, в който отседнахме по време на пътуването ни, и как всички — дори ти — се чудехте какво се е случило през онази нощ?

Мотелът…? Пътуването? Сега звучеше много несигурен. О… да. Спомням си. И… на следващата сутрин… се чудех.

Защото Шиничи ти бе отнел спомените , подсказа му Елена, надявайки се, че омразното име ще съживи Деймън. Но не се получи. Също като Шиничи, Деймън вече бе приключил със света.

Елена облегна страната си о неговата окървавена и студена буза. Държах те, скъпи, също както сега — ами, почти като сега. През цялата нощ. Това беше всичко, което ти искаше — да не се чувстваш сам.

Последва дълга пауза и в малкото части на душата й, които не бяха вцепенени или истерични, Елена започна да се паникьосва. Но тогава думите бавно достигнаха до нея.

Благодаря ти… Елена. Благодаря ти… за това, че ми каза най-ценната си тайна.

Да, и аз ще ти кажа нещо, дори още по-ценно. Никой не е сам. Не и в действителност. Никой не е сам.

Ти си с мен… толкова топло… нищо повече, за което да се тревожа…

Нищо повече , обеща му Елена. И аз винаги ще бъда с теб. Никой не е сам; обещавам ти.

Елена… нещата сега започват да стават странни. Никаква болка. Но аз трябва да ти кажа… това, което зная, че вече ти е известно… Как се влюбих в теб… ще си спомняш, нали? Няма да ме забравиш?

Да те забравя? Как бих могла някога да те забравя?

Но Деймън продължи да говори и Елена разбра, че той вече не я чува, дори с телепатията.

Ще си спомняш ли? За мен? Само това, че… съм обичал веднъж — само веднъж, истински, през целия си живот. Ще си спомняш ли, че те обичах? Това придава на живота ми… известна… стойност. Гласът му замря.

Сега Елена се чувстваше съвсем замаяна. Знаеше, че все още губи кръв, при това бързо. Твърде бързо. Умът й не беше бистър. И внезапно бе разтърсена от нов порой от сълзи. Поне никога повече нямаше да плаче — нямаше на кого да крещи. Деймън си бе отишъл. Беше избягал надалеч без нея.