Лиза Смит - Полунощ

Точно там, където беше сърцето му.

Думите изникнаха в съзнанието й. Думи, които някой бе казал веднъж: Не можеш толкова лесно да убиеш вампир. Ние умираме само ако ни прободат с кол в сърцето…

Да умре? Деймън да умре? Това беше някаква грешка…

Отвори очите си! „Елена, той не може!“

Ала тя знаеше, неизвестно как, че Деймън не е мъртъв. Не беше изненадана, че Стефан не го знае; долови жужене на личната честота за обмяна на мисли между нея и Деймън.

— Ела, побързай, дай ми брадвата си — заповяда тя с такова отчаяние и увереност, че знае какво прави, че Стефан й я подаде безмълвно. Подчини се, когато тя му нареди да хване клона, извит като крак на паяк, отгоре и отдолу, за да не мърда. Сетне с няколко бързи удара на брадвата насече черния клон, който беше толкова дебел в диаметър, че не можеше да го обхване с пръсти. Всичко бе сторено в изблик на чист адреналин, ала тя знаеше, че Стефан е толкова изумен и изпълнен със страхопочитание от действията й, че я остави да сече с брадвата.

Когато свърши, свободният извит клон бе клюмнал отново към дървото, непридържан отникъде… а нещо, което приличаше на истински дървен кол, бе забито в Деймън.

Чак когато започна да дърпа кола нагоре, ужасеният Стефан я спря.

— Елена! Елена, не бих те излъгал! Точно за това са предназначени тези клони. За вампири натрапници. Виж, любима… погледни. — Показа й друг паякоподобен крак, забит в пясъка, и израстъците по него. Приличаше на назъбения връх на примитивна каменна стрела.

— Тези клони са създадени така — продължи Стефан. — Ако ги дърпаш нагоре достатъчно силно, само ще… само ще откъснеш парчета от… сърцето му.

Елена застина. Не беше сигурна дали наистина разбира думите — не би могла да си го позволи, защото щеше да си представи картината. Но това нямаше значение.

— Тогава ще го унищожа по някакъв друг начин — отсече тя и погледна към Стефан, но не видя зеленото в очите му заради маслиненозелената светлина. — Ти само почакай. Само чакай и наблюдавай. Ще намеря Крилете на Силата и ще превърна в прах това — тази проклета гнус. — Можеше да измисли още много думи, с които да нарече кола, но не биваше да губи изцяло контрол.

— Елена. — Стефан прошепна името й, като че ли едва имаше сили да го изрече. Дори в сумрака тя видя сълзите по страните му. Той продължи телепатично: Елена, погледни към затворените му очи. Това дърво е безмилостен убиец, с дървесина, каквато никога не съм виждал, но съм чувал за нея. Тя… тя се разпространява. Вътре в него.

— Вътре в него? — повтори девойката глупаво.

В артериите и вените му — и в нервите му — всичко, което е свързано със сърцето му. Той е — о, Боже, само погледни очите му!

Тя се подчини. Стефан коленичи и повдигна нежно клепачите на Деймън. Елена закрещя.

Дълбоко в бездънните му зеници, които криеха безкрайни нощни небеса, обсипани със звезди, имаше проблясък — не от звездна светлина, а от зелена. Сякаш светеше със собствен дяволски блясък.

Стефан я погледна с мъка и състрадание. Сетне с едно нежно движение Стефан затвори онези очи… завинаги . Тя знаеше, че Стефан точно това си помисли в момента.

Всичко заприлича на странен сън. Повече нищо нямаше смисъл. Стефан отпусна внимателно главата на Деймън — оставяше го да си отиде.

Дори в неясния си, безсмислен свят, Елена знаеше, че никога не би могла да направи това.

И тогава се случи чудо. Елена чу глас в главата си, който не беше неин.

Всичко това е доста неочаквано. За пръв път действах, без да помисля. И това е наградата ми. Гласът беше като далечен отглас на тяхната лична честота, на Деймън и нейната.

Елена се отскубна от Стефан, който се опитваше да я задържи, свлече се долу и сграбчи раменете на Деймън._ Знаех си! Знаех, че не може да си мъртъв!_

Чак тогава тя осъзна, че лицето й е мокро, и го избърса с мекия кожен ръкав на дрехата си._ О, Деймън, толкова ме изплаши! Никога, никога повече не го прави!_

Мисля, че мога да ти го обещая , изпрати й посланието си Деймън — с различен тон от обичайния му — сериозен, но в същото време с лека насмешлива нотка. Но ти ще трябва да ми дадеш нещо в замяна.

Да, разбира се , побърза да се съгласи Елена. Почакай само да отмахна косата от врата си. Подейства страхотно, когато Стефан лежеше… докато го носехме върху сламеника му от затвора…

Не е това , прекъсна я Деймън. За пръв път, ангел мой, не искам кръвта ти. Искам най-тържествено да ми обещаеш, че ще се опиташ да бъдеш силна. Ако ще ти помогне, зная, че жените повече ги бива от мъжете в подобни ситуации. Те не се страхуват толкова да се срещнат… с това, с което трябва да се срещнеш сега.