Лиза Смит - Полунощ

— Но какво смяташ, че се случи с нея? — попита Мат. — Защо Шиничи и Мисао не й се притекоха на помощ?

— Мисля, че те сигурно са мъртви. — Гласът на Тео беше мек и приятен в сравнение с рева на пламъците. — Колкото до Инари — струва ми се, че някой навярно е унищожил звездната й сфера. Боя се, че не съм достатъчно силна, за да я победя сама.

— Колко е часът? — извика Мередит, внезапно спомнила си. Изтича до стария джип, чийто двигател още работеше. Часовникът показваше точно дванайсет часа в полунощ.

— Дали спасихме хората? — попита момичето отчаяно.

Тео извърна лице към центъра на града. Близо минута остана неподвижна, сякаш се вслушваше в нещо. Накрая, тъкмо когато Мередит вече си мислеше, че се е побъркала от преживяното напрежение, тя се обърна бавно и рече тихо:

— Скъпата мама, баба и аз сега сме едно. Усещам децата, които осъзнават, че държат ножове — някои и пистолети и пушки. Долавям как стоят в спалните на спящите си родители, неспособни да си спомнят как са се озовали там. И усещам родители, скрити в дрешниците, само до преди миг изплашени за живота си, които виждат как оръжията падат, а децата се свличат на пода в спалните, разплакани и объркани.

— Значи успяхме. Ти успя. Ти я спря! — рече Мат задъхано.

— Някой друг, далеч оттук, направи повече — промълви с нежния и сериозен глас Тео. — Зная, че градът трябва да бъде излекуван. Но баба и мама са съгласни. Благодарение на тях тази нощ нито едно дете не уби родителите си и нито един родител не уби детето си. Дългият кошмар на Инари и нейната Последна полунощ най-после свършиха.

Мередит, макар мръсна и мокра, почувства как нещо се надига и разраства в нея, става все по-голямо и по-голямо, докато, въпреки всички тренировки и обучение, повече не можеше да се контролира. То избухна в нея в див вик на ликуване.

Мат също крещеше. Беше също толкова мърляв и изпоцапан като нея, но сграбчи ръцете й и я завъртя наоколо в буен танц на победата.

Беше забавно да се въртиш наоколо и да крещиш като дете. Може би — може би, опитвайки се да бъде спокойна и овладяна, винаги да се държи зряло и разумно, тя бе пропуснала същността на истинското забавление, в което винаги има нещо детинско.

Мат нямаше затруднение да изразява чувствата си, каквито и да бяха те: детински или зрели; да се отдава на щастието или да проявява упоритост. Мередит се усети, че се възхищава на всичко това, като в същото време си мислеше, че отдавна не се е вглеждала в Мат. Ала сега усети внезапен прилив на чувства към него. Виждаше, че и той изпитва същото към нея. Сякаш никога досега не се бе вглеждал истински в нея.

Това бе моментът… когато трябваше да се целунат. Мередит го бе виждала толкова често във филмите, беше го чела толкова пъти в книгите, че го смяташе за даденост.

Ала това беше животът, не измислена история. И когато моментът настъпи, Мередит държеше раменете на Мат, както и той нейните, и виждаше, че той мисли точно същите неща за целувката.

Моментът продължи твърде дълго…

Тогава по лицето на Мат се изписа усмивка, изражението му подсказваше, че знае какво трябва да направи. Мередит също. Прегърнаха се. Когато се отдръпнаха, и двамата се усмихваха. Знаеха кои са. Те бяха много различни, много близки приятели. Мередит се надяваше, че завинаги ще останат такива.

И двамата се обърнаха, за да погледнат Тео, и Мередит почувства болка в сърцето си, първата — откакто чу, че са спасили града. Тео се променяше. Изражението на лицето й, докато ги гледаше, бе причина за болката, пронизала сърцето на Мередит.

След като беше млада и видя младостта в пълния й разцвет, тя отново се състаряваше, сбръчкваше, косата й ставаше бяла, вместо сребриста. Накрая отново се превърна в старата жена, облечена в палто, покрито с парченца хартия.

— Госпожо Флауърс! — Беше напълно безопасно и правилно да целуне тази личност. Мередит протегна ръце към крехката старица и във вълнението си я вдигна във въздуха. Мат се присъедини към тях и двамата я повдигнаха още по-високо, над главите си. Отнесоха я на ръце при майката и дъщерята Сайтоу, които наблюдаваха огъня.

Там, поизтрезнели от еуфорията си, пуснаха госпожа Флауърс на земята.

— Изобел… — отрони Мередит. — Господи! Толкова съжалявам… домът ти…

— Благодаря ти — прекъсна я по-малкото момиче с мекия си, завален глас. После се извърна.

Мередит имаше чувството, че са я полели с ледена вода. Започваше да съжалява за изразената радост, когато заговори госпожа Сайтоу: