Лиза Смит - Полунощ

Ръцете на Мат й помагаха, като подхванаха Изобел. Мередит се изправи на крака, олюля се в кръг, сетне се свлече на колене. Косата й бе в пламъци! Тъкмо си припомняше тренировките от детството: спри, легни, претърколи се, когато усети студената вода да облива косата й. Водната струя от маркуча заливаше тялото й от горе до долу и тя се завъртя, наслаждавайки се на усещането за хлад, когато чу гласа на Мат:

— Пламъците са угасени. Вече си добре.

— Благодаря ти, Мат. Благодаря ти — изрече с прегракнал глас.

— Хей, ти беше тази, която трябваше да измине целия път до спалнята и обратно. Не беше трудно да изведа госпожа Сайтоу — кухненската мивка беше пълна с вода, така че веднага щом срязах лепенките и я освободих от кухненския стол, се намокрихме целите и хукнахме навън.

Мередит се усмихна и се озърна бързо. Сега Изобел беше нейна отговорност. За свое облекчение видя, че момичето е в прегръдките на майка си.

И всичко това беше благодарение на абсурдния избор между един предмет — колкото и ценен да беше — и един живот. Мередит се взираше в майката и дъщерята и душата й се изпълни с радост. Можеше да поръча да й направят друго бойно копие. Ала нищо не би могло да замени Изобел.

— Изобел ми поръча да ти дам това — казваше Мат.

Мередит се извърна към него. Светлината на пламъците придаваше безумен отблясък на всичко наоколо и за миг тя не повярва на очите си. Мат й подаваше бойното копие.

— Трябва да го е влачила със свободната си ръка — о, Мат, та тя беше почти мъртва, преди да…

— Тя е твърдоглава — прекъсна я младежът. — Също като едно друго момиче, което познавам.

Мередит не беше съвсем сигурна какво иска да каже с това, но едно бе несъмнено:

— По-добре всички да отидем в предния двор. Съмнявам се, че доброволческият пожарникарски отряд ще се появи. Освен това — Тео…

— Ще ги накарам да се раздвижат. Ти провери около портата — рече Мат.

Мередит се насочи към задния двор, осветен от огъня, вече обхванал цялата къща. За щастие задният двор бе останал незасегнат. Мередит отвори портата с бойното копие. Мат беше зад нея, помагаше на госпожа Сайтоу и Изобел да излязат.

Мередит притича покрай лумналия гараж, после спря. Зад нея се разнесе вик на ужас. Нямаше време да успокоява този, който бе извикал, нямаше време да мисли.

Двете борещи се жени бяха твърде заети, за да я забележат… а Тео отчаяно се нуждаеше от помощ.

Инари наистина приличаше на разбесняла се Медуза, от чиято глава се виеха огнени, димящи змии. Само пурпурната част на косата й гореше и тя я използва като гъвкаво въже, за да избие сребърния камшик от ръката на Тео, а друга змия се обви около гърлото на съперницата й, за да я задуши. Тео се опитваше отчаяно да се освободи от пламтящата примка на врата си.

Инари се смееше.

— Страдаш ли, хубава вещице? След секунди всичко ще свърши — за теб и за целия ти малък град! Последната полунощ най-после настъпи!

Мередит стрелна Мат с поглед — и само това бе достатъчно. Той се втурна напред, подмина я и продължи да тича към мястото под двете жени, вкопчени в смъртна схватка. Сетне се наведе леко и събра шепи като чаша.

Тогава Мередит спринтира, влагайки цялата си останала енергия в това късо бягане, като й остана само колкото да скочи и постави крака си върху ръцете на Мат. Почувства, че се извисява нагоре, достатъчно високо, за да среже с бойното копие, бързо и чисто, змията, която задушаваше Тео.

След това Мередит полетя надолу, а Мат се опита да я хване. Тя се строполи отгоре му и двамата видяха какво последва.

Тео, изранена и кървяща, откъсна частта от роклята си, която гореше. Протегна ръка за сребърния камшик и той прелетя със свистене във въздуха, за да срещне разтворените й пръсти. Но Инари не нападаше. Махаше ръце като обезумяла, все едно обзета от невиждан ужас, сетне внезапно изпищя: звук, изпълнен с толкова мъка и болка, че Мередит пое рязко въздух. Беше предсмъртен вик.

Пред погледите им тя се превърна отново в Обаа-сан, съсухрена, безпомощна и крехка старица — дребната като кукла жена, която Мат и Мередит познаваха. Но когато това сбръчкано тяло се удари в земята, вече вкочанено и мъртво, лицето й изразяваше такава злоба, лишена от всякакво покаяние, че гледката беше направо страховита.

Изобел и госпожа Сайтоу приближиха до трупа, хлипайки от облекчение. Мередит погледна към тях, после към Тео, която бавно се спусна към земята.

— Благодаря ти — промълви Тео с едва забележима усмивка. — Ти ме спаси — отново.