Лиза Смит - Полунощ

Тя искаше да го последва. Нищо не беше реално. Нима той не разбираше? Не можеше да си представи вселената, независимо колко измерения имаше, без Деймън в нея. За нея не съществуваше никакъв свят, ако го нямаше Деймън.

Той не можеше да й причини това.

Без да съзнава, без да я е грижа какво прави, тя се гмурна дълбоко, дълбоко в съзнанието на Деймън, проправяйки си път с телепатията си като с меч, разкъсвайки мрежата от дървесни нишки, плъпнали навсякъде. И накрая се потопи в най-дълбоката и най-съкровената му част… където малкото момче, метафората за подсъзнанието на Деймън, някога бе приковано с вериги към голям камък или по-скоро скала, където Деймън пазеше заключени чувствата си.

О, Господи, той трябва да е толкова изплашен, помисли си девойката. Каквото и да струва, не бива да позволява той да си отиде изплашен…

Сега го видя. Детето Деймън. Както винаги, тя съзря в сладкото, по детски закръглено лице, лицето с остри скули на младия мъж, в който щеше да се превърне Деймън, в разширените черни очи откри онзи поглед, в чийто бездънен мрак потъваше всеки.

Но въпреки че не се усмихваше, изражението на детето бе открито и приветливо по начин, по който по-възрастната му същност никога не е била. И веригите… веригите ги нямаше. Каменната скала също бе изчезнала.

— Знаех, че ще дойдеш — прошепна момчето и Елена го привлече в прегръдките си.

По-кротко, каза си Елена. Той не е истински. То е това, което е останало от съзнанието на Деймън, най-дълбоката част от долната част на мозъчния ствол. Но при все това детето беше дори по-малко от Маргарет и също толкова меко и топло. Каквото и да струва, моля те, Господи, не му позволявай да разбере какво наистина става с него.

Но големите тъмни очи на момчето, които се извърнаха към лицето й, знаеха.

— Радвам се да те видя — призна то. — Мислех, че вече никога повече няма да си говоря с теб. И той — нали се сещаш — ти остави няколко съобщения, които да ти предам. Не мисля, че той можеше да каже нещо повече, затова ги изпрати до мен.

Елена разбра. Ако някъде имаше част, където дървесната паяжина не бе достигнала, това беше в тази последна част на мозъка, най-примитивната част. Деймън все още можеше да говори с нея — чрез това дете.

Но преди самата тя да успее да проговори, видя, че в очите на детето блестят сълзи, после тялото му се сгърчи и то прехапа силно устната си — за да не заплаче, досети се Елена.

— Боли ли те? — попита, опитвайки се да повярва, че не го болеше. Отчаяно искаше да повярва.

— Не много. — Но то лъжеше, осъзна тя. При все това то не проля нито една сълза. То беше гордо, това дете Деймън.

— Имам специално съобщение за теб — рече момчето. — Той ми поръча да ти кажа, че винаги ще бъде с теб. И че ти никога няма да си сама. Че никой не е истински сам.

Елена притисна детето към гърдите си. Деймън бе разбрал, дори в замъгленото си и объркано състояние. Всички бяха свързани. Никой не беше сам.

— И той помоли за още нещо. Помоли да ме подържиш, точно така — ако започне да ми се доспива. — Кадифените тъмни очи се вгледаха в лицето на Елена. — Ще го направиш ли?

Тя се опита да се овладее.

— Ще те държа — обеща му Елена.

— И никога няма да ме пуснеш?

— И никога няма да те пусна — повтори Елена, защото беше дете и нямаше смисъл да го плаши ненужно, ако то не изпитваше страх. И защото може би тази част от Деймън — тази малка, невинна част — в известен смисъл щеше да остане „завинаги“. Тя бе чула, че вампирите не се връщат, не възкръсват като хората. Вампирите в Тъмното измерение бяха все още „живи“ — авантюристи или търсачи на богатства, или осъдени от Небесния дворец да пребивават там като в затвор.

— Ще те държа — обеща девойката отново. — Винаги и завинаги.

Тогава малкото му тяло бе обхванато от друг спазъм и тя видя сълзи по тъмните му мигли и кръв върху устната му.

— Имам още съобщения. Зная ги в сърцето си — додаде момчето, преди тя да успее да каже и дума. — Но… — очите му безмълвно я молеха за прошка, — трябва да ги предам на останалите.

Какви останали? , запита се в първия миг Елена, напълно озадачена. Сетне обаче си спомни: Стефан и Бони. А имаше също и други обични хора.

— Аз мога… да им ги предам ли вместо теб? — предложи тя нерешително, а детето се усмихна леко — първата му усмивка, само с едното ъгълче на устата му.

— Той ми остави и малко телепатия — каза. — Запазих я, в случай че трябва да те повикам.

Все още си остава безкрайно независим, помисли си Елена.